Начало - История

ПОЛОВИН ВЕК ИНСТИТУТ ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ПРИ БАН

ГЕОРГИ МАРКОВ

За историята половин столетие е малко, ако не е изпълнено с важни събития, и много, ако е осмислено с творчество. На 50 години човек може ла си признае гласно какво е направил, какво е пропуснал и къде е сгрешил. Такава трезва равносметка е още по-необходима на научното средище, оприличавано с извор на памет и мъдрост. В броените страници не е възможно да бъде разказана историята на Института по история, поради което ще поема отговорността на обобщението.
Ние, историците, знаем що е преходност и трайност, как много уж значими събития и личности избледняват и дори се стопяват с отдалечаването във времето. Малцина трудове надживяват своите създатели, научните титли си остават в дипломите. Колкото и да се стараят да погледнат от непрестанно нарастващата висина на годините, изследвачите не могат да се отърсят от условията на епохата, в която им е било отредено да се родят. Древните имат музата Клио и тачат историята като изкуство, а доскоро тя бе наричана „обществено-политическа" наука, за да не кажем като някои наши критици „идеологическа". И все пак нека не бъдем прекалено строги към заблудите и увлеченията, защото историкът освен, че „пише история" на изтекли епохи, живее в своето време, под въздействието на „правещите историята".
Кратка предистория. На 27 март 1938 г. към Историко-филологическия клон на БАН се създава „Комисия за издаване изворите на българската история" в състав: академиците Гаврил Кацаров, Петър Мутафчиев и Петър Ников, Като първа задача е изтъкнато събирането и обнародването на изворите за средновековната българска история. Управителният съвет на Академията заделя по 180 000 лева годишно, значително за времето си финансиране. В Закона за Българската академия на науките и изкуствата, утвърден с Указ № 29 от 18 април 1940 г. се набелязва като приоритет изследването на българската история и отново е поставена задачата - "да събере и обнародва изворите за историята на българския народ". Така че корените на Института по история се спускат отпреди Втората световна война.
Началото наистина е трудно, защото е заложено в годините на „културнореволюционните чистки" в името на наложената марксистко-ленинско-сталинска идеология, пресекли последователната приемственост между поколенията в науката. Преднамерено насадената „дефашизация" се обръща в принудителна съветизация на обществото и обществените науки. Унищожаването на „велико-българския шовинизъм", определен като „фашизъм на българска почва", е изразено в прословутото „марксизиране" на историческата наука — „дело на една борба, която не ще се извърши в една или две седмици, в един или два месеца": „Така нашето историческо знание ще може да извърши докрай своята работа — да бъде ръководство за действие".
Действията се отприщват в партийни събрания, злонамерени характеристики, скалъпени обвинения и унизително „саморазобличаване". Умишлено залепените политически етикети пречупват човешки съдби. Преподавателите в Историко-филологическия факултет на Софийския университет през март 1946 г. биват разделени на следните категории: „непречистени фашисти — З, привърженици на Отечествения фронт — 9, опозиционери — З, колебливи — 9". По напътствие на Георги Димитров е подета шумна кампания за „очистването на отровата от фашистката идеология", издигнато като „първостепенна задача на нашите нови историци". Следователно трябвало да се започне „на чисто".
Престараването в „цитатничеството" може да бъде обяснено с опита да се заобиколи всевластната тогава цензура. Всяко съмнение в „най-научната методология" предизвиква негодувание като това на Вълко Червенков в Народното събрание (юни 1947 г.): „Стига сте яли цървулите на историческия материализъм! Не разбирате бъкел от него". И най-плахият опит за оспорване е жигосан с гибелното „фашист". Ето защо, четейки редовете на онези не толкова далечни години, все съм склонен да предположа снизходително, че колегите не са мислили това, което са написали.
Съгласно Закона за БАН от 11 февруари 1947 г. структурата на Академията претърпява коренна промяна и биват основани множество изследователски институти. По решение на Управителния съвет от 6 март 1947 г. при Историко-филологическия клон се създава Институт за българска история, в чийто състав продължава да работи „Комисия за събиране и издаване на изворите на българската история". За ръководител на Института на 16 май 1947 г. е избран академик Иван Снегаров. От октомври 1947 г. неговият състав наброява едва 5 души. Въпреки душната политическа атмосфера преди 50 години се ражда началото, което можа да я надживее и да се развие в бъдещето.
От 1948 г. е въведен план за научната дейност на БАН, според който на новообразуваната „Комисия за нова българска история" се възлага да издаде поредицата „Документи за историята на българското националноосвободително движение от Раковски до Освобождението". „Османската секция" събира и публикува „Турски извори за българската история", а „Средновековната секция" съсредоточава усилия върху старогръцките, византийските и латинските извори. „Секцията по обща история" набляга върху отношенията с Русия.
Съвещанието на „работниците на исторически фронт" с командващ В.Червенков (март-април 1948 г.) се заклева да „прочисти авгиевите конюшни на буржоазната историография" и да я постави „на действително здрави и научни основи" чрез „решителното отстраняване на реакционното наследство в нея": „Великобългарският шовинизъм си показа рогата, очевидно за да ни напомни колко много изоставаме на историческия фронт и какво недопустимо голямо е нашето търпение". „Идейно-класовият" и „еднопартиен" подход е наложен като задължителен и неподлежащ на съмнение. „Материалистическото" разбиране на историята е обявено за „прогресивно", а „идеологическото" е сурово заклеймено.
Академик Снегаров запознава участниците в съвещанието с дейността на 4-те секции (по средновековна, османска, нова българска и обща история) на ръководения от него Институт, чиято цел е: „Да изучава и разкрива обективно историческия живот на българския народ, да осветлява закономерността в неговото развитие, но не с отшелническо отношение към днешния живот, а с живо, с деятелно отношение към днешното и бъдното развитие на българския народ." Дълг на българските историци било да развият своята наука „в също такава точна наука" като биологията, понеже Сталин бил уверен в това. Същевременно историческата наука е причислена към „обществено-политическите" с възможности за разработване на „социални поръчки" и подчинена на „партийността в науката".
В изпълнение решението на Петия конгрес на БКП за написване на марксистка „История на България" Институтът за българска история предлага на 3 декември 1949 г. за утвърждаване от Политбюро план и авторски колектив. В състава на „отговорната редакция" влизат В. Коларов, В. Червенков, Ан. Югов и Т. Павлов. Червенков обаче възразява: „Написването на История на България е поръчано на БАН още от другаря Димитров. Цялата работа по набелязването на авторите си е вътрешна работа на БАН. В ЦК трябва да се даде за утвърждаване планът (схемата) на Историята и след това написаните вече работи. Трябва да се бърза. Срокът 1951 г. е голям. Като „образец на марксистко-ленинско историческо произведение" се сочи „История на ВКП(б). Кратък курс". Въпреки разпореждането двата тома на Историята закъсняват с 3—4 години (1954—1955), като макетите минават през обсъждане в Института за славяноведение при Съветската академия на науките.
През първата половина на 50-те години най-често повтаряният лозунг по „историческия фронт" е заветът на Г.Димитров: „Ние се нуждаем, като хляб и въздух, от своя собствена марксическа философия на нашата история." Скъсването с „отживелиците на буржоазно-идеологическия метод и на великобългарския шовинизъм зачерква много събития и личности. „Малкото", което били дали „буржоазните" историци, „особено от времето преди да бъдат те фашизирани", могло да се ползва, но „върху основите на историческия материализъм". В такъв дух са издържани немалко трудове, оковани от директивата да се разработват едностранчиво и преднамерено важни въпроси от многопластовото минало. Осакатяващата цензура личи от всяка страница, подсказвайки съучастието и на неисторици.
Водещо още от предисторията на Института и основно за изследователската му дейност е многотомното издание „Извори за българската история", което излиза в няколко поредици: „Гръцки извори за българската история" (12 тома), „Латински извори за българската история" (5 тома), „Турски извори за българската история" (8 тома), „Еврейски извори за българската история", „Чешки и словашки извори за българската история" и т.н. Изданието среща изключително добър прием у нас и в чужбина. То бива ползвано често в значими исторически трудове и се намира в големите и специализирани библиотеки на европейски, азиатски и американски държави.
Разрастването на Института продължава ускорено и в структурно, и в кадрово отношение. През 1952 г. към него е присъединен Еврейският научен институт, а от януари 1960 и Институтът „Ботев—Левски". Същата година получава наименованието Институт за история. Секциите са вече 5: „Стара и средновековна история на България", „Нова и най-нова българска история", „История на отношенията между България, СССР и другите социалистически страни", „Византология и ориенталистика", „Извори и библиография на българската история". Числеността на сътрудниците скача от 14 (1951 г.) на 42 (1960 г.)". От 1950 до 1962 г. те са ръководени от академик Димитър Косев.
Основна задача продължава да бъде издаването на изворите, следват теми от обществено-политическите отношения през Средновековието и Възраждането, за работническото и социалистическото движение и борбите против „монархо-фашистката диктатура", както и за „строителството на социализма". От 1953 г. сп. „Исторически преглед" става научно-теоретичен орган на Института, а неговите „Известия" (30 тома) се разгръщат като поредица за публикуване на по-обемисти трудове.
Преобладаващата част от монографичните изследвания са посветени на новата българска история. Ако в Средновековието е възможно да се поотмести идеологическият камък, то със смяната на вековете, и особено от началото на нашето столетие, трудностите стават все по-непреодолими. За разлика от тежкото време на „чистките", все пак от началото на 60-те години историкът може да премълчи, но не и да бъде накаран да напише нещо в разрез с разбиранията му. Ето защо, когато днес и утре внимателно четем такива книги и статии, нека запомняме и годината на публикуване.
Второто преработено и разширено издание на 3-томната академична „История на България" преодолява в известна степен закостенялата схема на „поръчката от V конгрес", използвайки постигнатото в обнародването на изворите и изводите от изучаването на значими теми от българската история. Слабостите се увеличават с навлизането в новото време, когато идеологизирането и политизирането подлагат сложни исторически явления и процеси на опростителски правила, задължаващи към подчинение на „най-научната методология". „Тежкото" минало бива впрегнато, за да се доказва „радостното" настояще и да всява увереност в „светлото бъдеще".
През 1964 г. от секцията „Византология и ориенталистика" е образувано ядрото на Института по балканистика. Двадесетгодишнината си Институтът за история посреща с 48 сътрудници, разделени в секциите: „Стара и средновековна история на България", „Възраждане", „Нова история на България", „Най-нова история на България", „Обща история", „Научна информация, библиография и документация", както и „Комисия за методология и историография". Директор на Института от 1962 г. до 1989 г. е академик Христо Христов.
Издирването, обработването и издаването на изворите за българската история продължава да бъде главна задача пред Института, следвана от „изучаване на редица основни проблеми и теми", чиито резултати се обнародват в сборници и монографии. Освен „борба против буржоазната идеология" сега се добавя и „против извращенията и фалшификациите на българската история". Макар „българският национализъм и шовинизъм" да се уеднаквяват, наред с партийно-идсологическата пропаганда си пробива път и националното в родната ни история.
От изключително значение за развитието на Института, а и за цялата историческа наука е „инициативата на Института за история за написване на многотомната „История на България", която в духа на системата бива поздравена и утвърдена с решение на Политбюро на ЦК на БКП от 21 май 1968 г.: „Деветтомната история на България трябва да бъде написана и издържана от позициите на марксистко-ленинската методология, на основата на всички досегашни научни изследвания и на значителен нов изворов и документален материал. Тя трябва да разкрие цялостно и пълно трудния, но героичен път на българския народ от древността до наши дни, неговите непрестанни борби против чуждото робство и потисничество, за свобода и независимост, за социален прогрес, приноса на нашата страна в съкровищницата на световната култура".
С оглед решаването на „най-разнородни задачи от научно и обществено-политическо естество" е предвидено усилване на Института в организационно и кадрово отношение. Освен отпуснатите допълнително щатни бройки, решението задължава Столичната община „да осигури подходящи помещения", докато в близките години бъде построена сграда на Института. Многотомната история е посветена на 1300 годишнината от основаването на българската държава, под чийто знак протича развитието на Института с десетилетия напред.
Заделените значителни средства спомагат за издирването в близки и далечни страни на ценни извори за българската история, които още дълго ще бъдат ползвани от изследователите. Увеличеният брой аспирантури дават възможност в науката да навлезе ново поколение историци, чиито дисертации са по-освободени от идеологически предубеждения. Популяризирането зад граница разширява своя обсег чрез издания на чужди езици, особено със започнатото през 1972 г. списание „Bulgarian Historical Review". Световните конгреси на историческите науки, по славистика и балканистика биват редовно отбелязвани с поредицата „Etudes Historiques" (14 тома). Широк читателски интерес предизвикват и поредиците „Byzantinobulgarica" и „Помощни исторически науки". Международните връзки на Института се поддържат повече с Изтока, но и с нарастващото отваряне към Запада. Трудно изброими са проявите на колегите на Института в международни конгреси, конференции и симпозиуми у нас и в чужбина.
Многотомната „История на България" (7 отпечатани тома, 8-ят под печат) е една от най-значимите изяви на българската историческа наука. Тя е плод на общите усилия на най-изтъкнатите историци от различни поколения и отразява постиженията на нашата и чуждестранната историческа българистика. В обнародваните досега томове, обхващащи вековете от древността до новото време, са намерили обобщение най-добрите резултати от научните изследвания през последните десетилетия и години, а том 8 е посветен на събитията от 1903 г. до края на Първата световна война. Многотомната „История на България" съдържа редица значими приноси както във фактологическо, така и в концептуално отношение. В нейните разкошно отпечатани томове за първи път се разглеждат всестранно и многоаспектно политика, икономика, религия и култура. В този огромен труд е застъпена в различна степен и историята на политическите партии, правителства, режими, външната политика, развитието на националния въпрос, социалната и държавнополитическата структура на страната. Изданието намира много добър прием у нас и в чужбина.
Въпреки финансовите трудности по издаването на толкова скъпа, но ценна поредица, Институтът по история ще продължи да я смята като главната си изследователска тема, обединяваща усилията на мнозина историци. Разбира се, поради сложния и парлив характер на събитията след Първата световна война насетне, ще се наложат нова периодизация, нова структура, нови авторски колективи и редакционни колегии. На нас не ни е толкова необходима методология, колкото съвест и обективност, за да не бъде повече променяно миналото с оглед нуждите на настоящето. Историците не бива да слугуват на политиката, а да й внушават поуки.
Честването на 1300 годишнината от основаването на българската държава поражда своеобразен „бум" в историческата литература. Националните и международните научни „мероприятия" добиват широк отзвук в обществото, и то за пръв път без тежката идеологическа обремененост, въпреки запазената цензура. Сравнението с края на 40-те и началото на 50-те години позволява да не бъдем черногледи и едностранчиви, когато става дума за развитие и в историческия процес, и в историописта. Масовото участие на сътрудниците от Института в двата международни българистични конгреса (1981, 1986 г.) остава съхранено в поредици от томове, и то с дискусии, които бяха немислими преди. Няма да е пресилено да се твърди, че краят на 70-те и началото на 80-те години е „време на историците" с всичките условности на това определение.
Годините на „перестройката" предвещават пълното счупване на идеологическите вериги. „Историческият фронт'" не може повече да бъде явно и грубо командван с решения на партийни конгреси, пленуми и конференции. Отминава безвъзвратно господството на „класово-партийния подход", на забранените теми, на „удобната" и „неудобната" истина. Този път влиянието от Изтока е благотворно за българските историци, или, както се казва, „изпуснаха духа от бутилката". Голяма част от историците, особено по-младите, са готови вътрешно да посрещнат промяната. Директор на Института от 1989 г. до 1992 г. е академик Мито Исусов.
Ние историците би трябвало най-добре да предусещаме кога започва и свършва една епоха, долавяйки общите черти и неповторимите особености. Още не сме се отдалечили достатъчно от бурната 1989 г., за да я обхванем в цялост и да проникнем в дълбочината на събитията. Едни говорят за „смяна на системата", а други за бавен и мъчителен „преход". Във всеки случай ние сме на предела между две епохи, което колкото и да е трудно, толкова е и интересно, понеже отприщената обществена енергия освен като разрушителна сила вече намира своето предназначение и започва да съгражда. [Дотук Института беше "за история", а сега става "по история"?]
Съгласно реформата в БАН Институтът по история е атестиран през 1993—1994 г. и придобива нова структура от 7 секции: „Средновековна история на България", „История на българския народ XV—XIX век", „Нова българска история", „История на България след Втората световна война", „Български етнически територии и общности след 1878 г.", „История на света и международните отношения в ново и най-ново време", „Помощни исторически науки и информатика". Общата численост на работещите днес в Института е 118 души.
Извършените съкращения са болезнени, ио и неизбежни. Тежките икономически условия на кризата налагат преминаване от количеството към качеството, което важи както за учените, така и за съдържанието на изследователските проекти. Най-ценната придобивка за творците е свободата на словото и на печата. Трудностите произтичат от мъчното приспособяване към пазарното стопанство, когато пред издаването вместо политическа се спуска финансова бариера. И все пак прословутият „сив поток", който си беше цяла река, пресъхва, а най-качественото си пробива път в оспорваната конкуренция и успява да види бял свят.
Историческата наука изисква съчетаването и съсредоточаването на знанията и усилията на множество специалисти, всеки вещ в своята област на професионални интереси, но и всички посветили се на народоиолезното дело. Разнообразието на творческите търсения и осъществявания не е пречка, а подтик за развитието на Института по история като главно средище за изследване на вековното минало на българския народ и на неговия скромен, но самобитен принос в световната история. Значимостта на вярно осветленото минало и ценността на историческия опит оправдават запазването и промяната на Института с оглед на необратимите процеси в обществото. Сложните условия за оцеляването изобщо на науката във време на всеобхватна криза налагат отърсване от дългогодишно насаждания навик да се чакат „отгоре" средствата редом със задачите. Институтът като юридическа личност добива обществено и международно признание на собствения образ. Институтът по история е основно и постоянно научно звено за фундаментални и специализирани изследвания. Той координира научните изследвания в областта на историческата наука в страната и подготвя специалисти в съответната област на науката. В него творят учени, чиито разработки са получили признание у нас и в чужбина. С оглед високия професионализъм на учените необходимо е утвърждаването на Института по история като национален център за исторически изследвания.
Както цялото общество, така и науката за миналото е обременена с минало. Изтеклата половинвековна епоха оставя противоречиво по съдържание наследство в родната историопис. За дълго време е прекъсната естествената приемственост с предходното „буржоазно" наследство, което не се побира в калъпа на официалната идеология. Поучени от печалния опит на „културната революция", ние сме достатъчно поумнели, за да отсеем хранителното зърно и да отхвърлим пропагандната плява, за която историческата наука е „политика, обърната към миналото". Преодоляването на спъващите идеологеми разкрепостява научните изследвания и като тематичен избор, и като съдържание.
Участта на Института по история е част от бъдещето на Българската академия на науките, поради което неговите сътрудници и служители работят всеотдайно за нейното съхраняване и утвърждаване. Най-важното е обществото да чувства необходимост от съществуването на Института по история като хранилище на народната памет и огнище на родолюбие. Тогава моралното удовлетворение ще бъде по-силно от материалните и житейските несгоди.
Много от колегите вече не са между живите, но техните книги са с нас. Нека ги запомним с най-доброто от заедно преживените години, като се опитаме да забравим поне днес спречкванията, недоразуменията и човешките простими грешки. Когато ги погледнем от върха на 50-те години, те толкова издребняват, че дори не се забелязват.
За да не употребя изтърканата дума „колектив", ще предпочета да поздравя с празника на Института цялата негова колегия, която представлява общност от творчески личности, всеки с характера си и собствените интереси в научните дирения. Естествено е, че способностите и приносите не могат да бъдат изравнени, но нека всеки от нас дава своето за името на нашия общ научен дом. На всички пожелавам да сте живи и здрави заедно с вашите близки, да осъществите своите творчески намерения, по-малко ядове и повече радости, и така да бъде през следващите 50 години.   

София, 1999