|
На вниманието на специалистите е предложен един изключително ценен
сборник,
който не само
проследява развитието на интереса към историята на Източна
Европа в немскоезичния свят, но предлага и обзор върху
съвременното състояние на тази дисциплина, застъпена в 29
университета и многобройни извънуниверситетски институти на
Германия, Австрия и Швейцария. Задължени сме на германския „Съюз
на източноевропейските историци за реализацията на това
великолепно начинание, появило се тъкмо навреме – след края на
студената война. И ако за колегите на Запад книгата представлява
интерес преди всичко като равносметка на изминатия път и
справочник за средищата по изучаване на Източна Европа, то два
пъти по-необходима е тя за нас, които с премахване на
идеологическите бариери получаваме възможност за
по-непосредствен досег с германската „източноевропейска”
историопис.
Трудът включва материали за различни катедри, институти и
семинари по история на Източна Европа. Те са подредени азбучно
според тяхното местонахождение, като най-напред са представени
институциите в рамките на висшето образование, а след това –
извънуниверситетските центрове. Всички статии съдържат сведения
за историята на научното звено, насоките в изследователската и
учебната дейност на неговите сътрудници, евентуалните периодични
публикации и състоянието на библиотечните сбирки. Посочени са
точното наименование и адрес, годината на основаване, името на
съответния ръководител, броят на научните места, количеството
специализирана литература и пр.
Цялата тази информация се предхожда от историографска част,
проследяваща развитието на източноевропейската история от
нейното етаблиране като самостоятелна дисциплина до наши дни.
Тук последователно се разглежда: „Изучаването на историята на
Източна Европа от началото до 1933 г.” (Г.
Щьокл, с. 3–13), „Историческото проучване на Източна
Европа в Третия Райх” (Е.
Оберлендер, с. 12–30) и „Изучаването на Източна Европа от
1945 г. насам” (Е. Оберлендер, с. 31–38). Това необходимо встъпление дава
възможност по-пълно да се разбере днешното състояние на
дисциплината в отделните институции, на които е посветена
основната част на тома (с. 39–236 и 237–303). Накрая е добавен
подробен доклад за „Изследването и преподаването на историята на
Източна Европа в съветската окупационна зона, респ. в
Германската демократична република, 1945–1990” (А.
Фишер, с. 304–341). Книгата завършва със сведения за
по-важните научни списания в областта (с. 342–343) и показалци –
именен (с. 344–348) и предметен (с. 349–350).
Кратък „Увод на издателя” (с. 1–2) осветлява целите и
съдържанието на сборника, като обръща внимание на трудното
себеутвърждаване на източноевропейската история в Германия по
пътя от „академична помощна наука на външната политика” до една
действително научна дисциплина. До каква степен обаче въпросите
на политическата конюнктура и традициите от миналото все още
съпътстват учебно-изследователския процес, проличава от
преобладаващата насоченост на интересите към новото и най-ново
време с акцент върху историята на Русия и СССР, респ. – на
централноевропейските страни от бившия комунистически блок. И
когато Е. Оберлендер адресира труда и до „онези колеги в Източна
Европа, които след години на широкообхватна изолация и
идеологическо опекунство днес отново сътрудничат тясно със
западните специалисти” (с. 2), не бива да се забравя, че тази
изолация и опекунство имаха различни измерения в отделните
източноевропейски страни. Защото при общата характеристика на
съветския социален модел неговите конкретни прояви притежаваха
специфичен национален отенък. И едва ли могат да се сравняват
формите на тоталитарен натиск в една Източна Германия например с
тези от Унгария, Полша или дори България, която за съжаление
продължава да заема най-скромно място в изследванията на
германските „източноевропеисти”.
Причините за всичко това безспорно трябва да се търсят в
историята на самата дисциплина. Още от своето зараждане тя се
възприемала като история главно на Русия. Първите специалисти в
областта били балтийски немци, които, поради самия си произход,
владеели руски език и били заинтересувани от борбата с
панславизма и руския експанзионизъм. Поставили знанията си в
услуга на определена кауза, те допринесли за размиване на
границите между историография и политическа публицистика, което
и днес понякога проличава в стила на отделни автори. Малко
по-различно било положението на югоизток, където, поради
езиковото многообразие, славянската филология запазила функциите
си на научно свързващ фактор, без да се превръща в инструмент на
една политизирана източноевропеистика. Тук най-ранните
представители на специалността били славяни (само така можели да
се преодолеят езиковите бариери), а отделните славянски народи
се разглеждали като самостоятелен обект на изследване. Скоро
обаче и в Австро-Унгария източноевропейската история започнала
да се отъждествява предимно с историята на Русия.
Анализирайки началния период, Г. Щьокл търси формирането на
специалността в първите университетски преподаватели и
институции по история на Източна Европа, което го кара да говори
за „сгъстяване на началата” на дисциплината на границата на
нашия век. Навярно традиционната политическа ангажираност в
областта е подтикнала автора да игнорира по-ранните научни
прояви, предоставяйки този „неинституционален” период на грижите
на византолози, слависти и османисти. Не може да не се изтъкне
обаче значението на гьотингенския историк Август Лудвиг Шльоцер
(1725–1809), който с целокупната си дейност е фактически
предшественик на специалността и в двете основни нейни
направления.
След Първата световна война, когато Германия загубила
значителни територии на изток, Хабсбургската империя се
разпаднала на съставните си части, а в Русия избухнал
революционният хаос, се появили нови акценти в изследванията по
източноевропейска история. Тя продължила да бъде политизирана
наука, но сега интересите се насочили повече към Полша и
немските малцинства в новообразуваните национални държави.
Формирало се специфично направление на източноевропеистиката, т.
нар.
Ostforschung,
което изучавало германския дял в живота на Източна Европа и едва
от този ракурс – участието на другите народи. Подобен подход не
изисквал особени филологически познания и скоро областта
привлякла значителен брой специалисти, които изследвали миналото
на източноевропейските народи без оглед на тяхната собствена
историография. С времето се наложила тезата за ролята на
германството като културтрегер в Централна и Източна Европа, а
историята на останалите народи била сведена до функция на
немската история. Това подхранило идеята за предопределеността
на арийската раса, намерило широк прием по време на
националсоциализма и придало историческа легитимност на
нацистката източна политика.
Променената ситуация след 1945 г. отново повлияла на
развитието на специалността. Докато в източната половина на
Германия се наложила марксистката интерпретация на руската и
съветската история, а оттук – и историята на
„народнодемократичните” страни, проучванията във Федералната
република запазили традиционния си характер. С прогонването на
германското население от Чехословакия и Полша и навлизането в
периода на студената война дисциплината тук започнала да се
оценява като важен принос в идеологическото противопоставяне.
Ето защо изтъкването на немската съдба в Източна Европа и
критичното отношение към съветската система довели до бързо
възобновяване на Остфоршунга, който придобил силно
антикомунистически отенък. В продължение на цели две десетилетия
съществен елемент от политическото образование в училища и
университети станало т. нар.
Ostkunde
(Изтокознание),
обединяващо заниманията с историческите немски източни области,
научните изследвания по история на Източна Европа и критичната
конфронтация с комунистическата система. Политическото
противоборство стимулирало институционализирания възход на
дисциплината и от средата на 50-те години рязко нараснал броят
на новооснованите научни звена. Дълго време в Западна Германия
развитието на специалността се характеризирало с борба между
традициите на Остфоршунга и разбирането за историята на
източноевропейските народи като самостоятелен изследователски
обект. Едва през 70-те години дисциплината се освободила от
политическия си ангажимент и започнала по-активно да допринася
за обогатяване на историческата картина.
Но дори и днес все още се забелязва приемственост в насоките
на учебно-изследователската дейност. Продължават да се подбират
теми главно из историята на Русия и Източна Средна Европа с
предпочитание към новата история и историята на съвременността
(т. нар.
Zeitgeschichte).Акцентът
пада върху бившия СССР и Прибалтика, Полша и Чехословакия, като
значително по-малко внимание е отредено на Европейския югоизток.
Така например по приблизителни данни, в немските университети
през 1990 г. само лекциите, посветени на Горбачовата
перестройка, изцяло покриваха броя на общите теми по история на
Югоизточна Европа. Над ¾ от всички учебни мероприятия в областта
бяха „традиционно” ориентирани, като 67% от тях се отнасяха до
руската и съветската история, включително и темите, свързани с
Горбачов (15%, респ. 22% от общия брой). Останалите ¼ лекции,
упражнения и семинари засягаха Югоизтока, при което всъщност 31%
разглеждаха аспекти на османската и турската история, 45% от
темите имаха общ регионален характер и само 24% бяха посветени
на други конкретни въпроси.
При такова съотношение (3 : 1) не бива да ни учудва
недостатъчното познаване в Германия на българската проблематика,
защото медиевистите в случая се интересуват от Византийската
империя, ориенталистите – от османското минало, славистите имат
филологически предпочитания, а историята на България като цяло е
предоставена на шепа изследователи с по-широки научни
ангажименти в рамките на Източна Европа. Дори специализиралите
се в областта на българистиката талантливи млади учени като Щ.
Трьобст и В. Хьопкен работят едновременно и по проблеми на
югославската, албанската и руската най-нова история, а
изследователите общо на Югоизточна Европа са принудени да
ползват секундарни извори поради невъзможността от детайлно
познаване на всички частни аспекти. Само така може да се обясни
например твърдението, че името Румелия продължавало „още да
живее в обозначението ‘Източна Румелия’ т. е. Южна България” в
иначе блестящия труд на Е. Хьош по „История на балканските
страни” (Мюнхен, 1988, с. 95).
Несъмнено този обобщен подход към Югоизточна Европа крие
известни рискове. Той обаче е тъкмо онова, което до голяма
степен липсва на българските специалисти, прекалено тясно
ангажирани с въпросите на националната история. Ето защо не е
без значение запознаването с чуждия опит, за да видим проблемите
на своето минало, поставени в по-различен контекст. В това се
състои и ценността на разглеждания труд, ориентиращ ни към онези
немски колеги и институти, с които бихме могли да сътрудничим за
развитието на историческата наука.
Въпреки че в немскоезичния свят историята на Югоизточна Европа
все още се развива на фона на източноевропеистиката, през
последните години проличават и тенденции към нейното превръщане
в по-обособена дисциплина. Специални институционализирани звена
са разкрити в университетите на Берлин, Бохум, Виена, Грац,
Лайпциг, Мюнхен, Хамбург и Регенсбург, а основаният през 1930 г.
Мюнхенски „Югоизточен институт” и днес продължава да е
най-реномираният научен център в областта. Историческото
развитие на Югоизтока се изучава и в други немски университети –
както в специализираните звена за Източна Европа (в Дюселдорф,
Гьотинген, Ерланген-Нюрнберг, Заарбрюкен, Майнц, Марбург,
Хайделберг и пр.), така също в рамките на общия курс по история
(например в Констанц, Вюрцбург и др.). При това, въпреки
всеобщите предпочитания към историята на ХІХ и ХХ в., някои
специалисти все пак намират възможност да се насочат и към
специфични проблеми от по-ранните епохи. Така например във
Фрайбург Г. Шрам допълва лекциите си с историко-лингвистични
проучвания върху топонимни и други названия като извори за
източноевропейската древност, а Х. Гьокенджан от Гисен проявява
интерес и към ездитните номадски общества. В Мюнстер е
подготвена дисертацията на Д. Лудвиг върху структурата и
обществото на Хазарската държава; тук е бил наченат и
недовършеният Глосар на ранносредновековната история на Източна
Европа, който е трябвало да обхване всички податки от гръцките,
латинските и славянските писмени извори.
За всичко това, както и за дейността на отделните
изследователи, публикуваните периодични издания и разработваните
проекти, научаваме от предлаганата в сборника сравнително
подробна информация. По такъв начин книгата се превръща във
важно помощно средство и пътеводител сред многобройните
германски институти по история на Източна Европа. Тя е едно
послание, протегната приятелска ръка, която трябва да поемем в
името на самата наука. И ако досега дялът на българистичните
теми в изследванията по история на Югоизточна Европа е бил
незначителен в сравнение с проучванията върху Югославия,
Унгария, Румъния, Гърция, Европейска Турция или дори Албания, то
причините може би трябва да се търсят не само в традиционните
германски интереси, а и в недостатъчната българска активност в
международния научен обмен. Дали това да бъде променено, ще
зависи най-вече от нас.
|