|
ПОЛОВЦИ – КУМАНИ – КИПЧАКИ или как се съвместява несъразмеримото Валери Стоянов София, май 2005 |
|
В разноезичните извори куманите са обозначавани с различни имена. Прицак ги разделя на „родни“ (native) и „чужди“ (foreign), като ги групира в по-ранни и по-късни. Голден добавя към тях названието на източното кипчакско крило Канглъ, имащо обаче по-различно обяснение. С това той сумира вариантите на етнонима в четири до пет типа: (1) Qïpčaq/Qïbčaq; (2) Quman/Qoman; (3) Qun; (4) Калки или превод на някоя от горните форми [половци, pallidi, Valwen, χarṯēšk‛n] и (5) Qanglï. На опитите за тяхното етимологизиране е посветено настоящето съобщение. За смисъла на името Половци са изказвани много предположения. Някои от ранните хипотези са вече отдавна забравени, други са нагаждани към предложените по-късно сближавания с различни слова, преди и те да отстъпят пред по-новите етимологии. Ако се игнорират такива произволни съпоставки остават две хипотези, запазили се продуктивни до днес. По-старата се корени в опита да бъде обяснено името чрез думата „поле“. Тази народна етимология е фиксирана още при Нестор (XII в.), който отбелязва, че куманите са наречени половци, защото са дошли от пустинята (сиреч от пустоша, степта, полето). През XVIII в. идеята прониква в научната литература и половците се превръщат в „поляни; народ, живеещ в полята“. Интерпретацията чрез лексеми, насочващи към степта, преобладава в европейската наука през ХІХ в. и спорадично се среща и в по-ново време, когато половците биват смятани за „жители на степта, степняци” (steppe folk, habitants des steppes). В последната четвърт на миналия век Прицак реанимира идеята, като извлича пол-ов-ци от основа „пол“ (празен, открит) и го приема за превод от qipčaq в значение на „степен/пустинен (народ)“. Втората хипотеза също търпи модификации. Тя е лансирана в 1875 г. от Куник, свързал половци с прилагателното „полòв[ой]“ (блед, жълтобял, жълтеникав), и тази идентификация преобладава в проучванията от ХХ в. През 1910 г. Соболевски разширява семантиката с „полòвой“ (син) – така били наричани воловете с гълъбоват (сив) цвят. Той смята, че куманите са получили названието си по името на някоя тяхна групировка (подобно на татарската Синя орда). Идеята е възприета от Маркварт, който допуска както рус. половци, така и близките по смисъл обозначения Pallidi, Falones, Valvi, Valwen и др. (от нем. Falben ‘бледи, светложълти’) да са възникнали по външността на назования с тях народ. Благодарение на неговия научен авторитет хипотезата се налага в Европа. Руси и „сини“ (синеоки) са били куманите според Младенов – така той определя и гагаузите (< gök uz ‘сини узи’), а според Расовски обозначението на половците като „бледожълти, сламеножълти“ е дадено по цвета на техните коси. В 1940 г. Пономарьов допуска името им да е превод от кубан/куман в смисъл на „блед, сивкав, бледожълт“; една година по-късно Немет открива във всички варианти на етнонима значението „бледи, жълтеникави“, но не в смисъл на „руси и синеоки“, а по жълтеникавия цвят на кожата. По-късните изследователи смятат почти без изключение половци за превод от тюрк. quman или qipčaq. Подобен път на развитие изминава и тълкуването на имената Кун и Куман. Някога те са били извличани от хидроними или са били свързвани с различни слова, включително и чрез отъждествяването на кун-и и хун-и, които Немет съпоставя с лексеми, означаващи „човек, мъж; народ“. В най-ново време Голден подхвърля, че в среднокипчакския език думата qun е означавала „сила, мощ, могъщество“. По различен начин е обяснявана и формата кумани – в по-ранната си хипотеза Немет вижда в нея qun-man ‘куноподобен’ от qun ‘кун’ и суфикса -man (по аналогия на Türk-män ‘туркмен’). Менгес също сочи възможността името да е получено чрез този суфикс, но от qum ‘пясък’ и в смисъл на цветови отенък: quman < *qum-man ‘пясъкоподобен’. Връзката на етнонима с тюркската дума за „пясък“ е изтъквана, когато в духа на традицията куманите са смятани за „степняци”. Прицак ги определя като „(народ) на бледата/сивата (степ, пустиня)“, но набляга на интерпретацията на името от обозначението за вид светъл цвят. Явно идеята е повлияна от дешифрирането на името половци. Пономарьов посочва, че и в тюркското название куман-и лежи подобна по значение основа и приема руското половци за превод на kuma-n, произлязло от kuba-kuma ‘бледожълт, блед, сивкав’ + -n. Заслугата за въвеждане на новата хипотеза в научните среди обаче принадлежи на Немет, който в 1941 г. се отказва от предишното тълкуване и обяснява qun и quman като формирани от прилагателното qū < *qub ‘сивожълт, блед’ и разширената форма qub-a < *qub с помощта на деноминативния суфикс -n. За него обозначаването на куманите като „бледи, жълтеникави, пепеляви“ е поради цвета на кожата (не на косата) и то в началото се отнасяло до едно източноазиатско племе, което, прониквайки сред тюрките, е било наречено от тях qūn или quman „жълтеникавите, бледите“. В 1951 г. Менгес достига независимо от Немет до подобна етимология. Той смята, че в основите на етнонима е залегнал алтайският корен *qu-, от който може да са възникнали формите *qu-m (‘пясък’) и *qu-ba (‘жълтеникав, блед), чиито производни са имали сходна семантика. Крайното -n в quman (*quba + -n) отразявало редкия номинален суфикс -n или по-скоро стария множествен или колективен суфикс -an/-än. В 1976 г. Кононов открива в морфемата -a от quba самостоятелен формант с умалително-ласкателно значение, произлизащ от суфикса -ay/-ey. И той като Менгес вижда в -n от етнонима qum-a-n формант за събирателност-множественост. Това му позволява аналогично да тълкува също названията кумик (qum-a-k, qum-ï-k < *qub) и кипчак (qïbčak < *qub-ač-ak) – чрез друг диминутивен суфикс (-ač) и друг множествен показател (-°k). През втората половина на ХХ в. възниква една хипотеза, предлагаща тотемистична интерпретация на етнонима. Още Менгес тълкува така името ковуи чрез *qovu, quvu – кипчакска форма от тюрк. qoγu, quγu, qū ‘лебед’. Ученият изтъква, че в някои китайски извори лебедът е бил посочван сред предците на ранните тюрки и е можел да бъде смятан за тотемно животно. Той е бил под табу сред тунгузките племена и в много индоевропейски езици. Вече през 1967 г. Грунин извлича името на куманите от тюрк. ku ‘лебед’ + -man. Такава теза развива и Баскаков, допускащ общ произход в названията на лебединците (қуу-кижи < қуу ‘лебед’ + кижи ‘човек’) и кумандинците (қуманды ~ қубанды < якут. куба ‘лебед’ + -нды) с етнонима куман (< qū ‘лебед’ + -man или kun ‘лебед’ + -man). Формалното сходство между qū ‘лебед’ и qū ‘блед’ позволява подобна интерпретация, но ако се отчете фактът, че табуизираните названия на лебеда са означавали „светъл, бял“ (праслав. *olbodъ > слав. lebedъ; ст.в.н. elbiz, albiz ~ лат. albus ‘бял’), то може се мисли за някакво семантично „припокриване“. Според Кононов в тюркските езици лебедът е получил името си по светлата окраска на перата. Тогава съвпадението се обяснява с разширяване на първоначалното значение или с наличието на общ (сходен) алтайски корен *qu-, до който се достига при опитите за тълкуване на етнонима (вж. по-долу табл. 1а).  Анализите на името Кипчак също насочват в тази посока. И тук има различни интерпретации, макар и не така многобройни. В мюсюлманската традиция формата qïpčaq е употребявана в смисъл на „кухина, хралупа (на дърво)“. Маркварт цитира значенията ‘празен, пуст; кухо дърво; гневлив’, смятайки, че от първичната семантика ‘празен, пуст’ би могло теоретично да се развие „пустиня, степ“, но подобна форма би трябвало да се извлича от *qub/qum ‘пясък’, поради което qïb-čaq би било диминутив в значение „малка пясъчна степ“. За Кононов qïbčaq е също умалителна форма (както и qum-a-n), но с по-различен множествен показател от общата основа *qub ‘блед’. Прицак отбелязва връзката на qïbčaq с тюрк. qobi и после следвайки Пелио (тюрк. qobi ‘празно място’ > монг. γobi ‘пустиня, Гоби’) предполага, че лексемата, изразяваща идеята за празнота или преходност е означавала първоначално „празна – безлесна [степ/пустиня]“, откъдето името можело да се тълкува и като „степен/пустинен [народ]“. Значи и в този случай обясненията гравитират около представите за „степ“ и „вид светъл цвят“, при което отново се стига до същия алтайски корен *qu- (вж. по-долу табл. 1b). 
С други думи тълкуванията на етнонима се свеждат до извеждането му главно от термини за „поле, степ“ и за вид цветови отенък в значение на „блед, жълтоват, сив“. Но доколкото в названията преобладава представата за цвета, а освен това на места кипчаките (кумани, половци) изрично са обозначени като „светли, бледи“, респ. „šari“ ‘жълти, бели’, то идеята на Куник, обогатена от Соболевски и доразвита от Пономарев−Немет−Менгес−Кононов се ползва с предимство. Тя е породила различни интерпретации. Докато Кримски допуска названието половци да е получено по цвета на шапките (както каракалпаки „чернокапци“ и къзълбаши „червеноглавци“), а Прицак е мислел някога, че става въпрос за цвета на конете, то повечето учени свързват името с особени физически белези и го отнасят към цвета на кожата или косата. Това води до различни спекулации. Ако куманите са били русокоси, то предците им биха могли да се отнесат към така дискутираната белокожа и русокоса (рижава), синеока (или зеленоока) раса от Централна Азия, за която се съобщава в китайските извори и която бива свързвана етнически с древните киргизи (хакасите), с аланите (аси, усуни), отчасти с уйгурите и с племената динлин – възможни предци на част от древните българи. Маркварт предполага, че етнонимът е бил получен по външността на народа. За Грум-Гржимайло „светлокосостта“ на куманите е показвала, че те или са били „потурчени динлини“, или са имали примес на динлинска кръв. Расовски е на мнение, че обозначаването „бледожълти, сламеножълти“ е дадено по цвета на косите. Немет изтъква, че вариантите на името не са означавали „руси и синеоки“, а са визирали жълтеникавия цвят на кожата. Тази жълтеникавост (белота) ще е представлявала в очите на тюркското население специфичен белег на дошлите от Северен Китай и Манджурия завоеватели – смята и Голден. Това може да е причината за възникване на подобно име, чийто превод (калка) е проникнал по-късно в другите езици. Жълтото обаче се свързва с центъра или средоточието на имперска власт в китайската традиция. Така тълкува Менгес определянето на кипчаките като Sārī/Ṣarï (жълт), но не „рус, белокож“, а в символичното значение на „земя > център, имперски“. От друга страна, бялото насочва към запада в тюркската цветова символика. Ето защо, на базата на изходните основи, куманите могат да се разглеждат и като централния, господстващия народ или западния клон на някаква номадска империя. И за да станат нещата още по-сложни в тези основи се открива допълнителен отенък на „бледостта“ (сивкав, сив > син), което поставя въпроса за връзка между куманите и „сините“ (също „небесни, коренни“ [от gök ~ kök ‘небе, син; корен’]) тюрки на Втория (Източен, т. е. „Син“) тюркски каганат, още повече, че в запазените от неговата епоха „рунически“ надписи се споменава за господството на „тюрки [и] кипчаки“. Разбирането, че с имена като Пловци, Falben, Xartēš (~ Šarï), Qun, Quman и Qïpčaq е бил обозначаван един и същ народ, мотивира учените да търсят сходни значения и позволява сумиране на тълкуванията в табличен вид, за да се откроят онези съпоставки, които обясняват повечето названия (вж. по-долу табл. 2). Тук вниманието се привлича от две до три хипотези. От тях извличането на етнонима от лексеми в значение на „човек > хора ~ народ“ може да отпадне, защото едва ли векове след новата ера такова „първично“ значение ще да се е запазило в колективната памет на неговите носители. И тъй като при две от названията (Xartēš и Šarï ) липсва всякаква връзка с представата за „поле, степ“, остава етнонимните варианти да се свържат с обозначенията на вид светъл (жълтоват, беловат, сив, блед) цвят. Табл. 2
Определянето на куманите като бледи, жълти, сивкави насочва към политическата и етническата им предистория. Кипчаките са споменати при народите на Втория („син“, „източен“) тюркски каганат. Народът Sārī (< Šarï), сред когото са проникнали куните, е отъждествяван с т. нар. саръ („жълти“ > „централни“ или „бели“ > „западни“) уйгури. Самите куни (Qūn) са били изтласкави от собствените им територии („център“ ~ „жълт“) в западна („бяла“) посока от „народа на змиите”, Qāy[ï]. По-късно кипчаките са формирали дясното (западно, „бяло“) крило в Кимекския ханат, преди да разпрострат властта си над западните („бели“) области на евразийската степ, частично асимилирайки установилите се в северното Причерноморие узи и печенези. Всичко това е в полза на едно спекулативно „политическо“ или „цветово-символистично“ тълкуване на етнонима като [само]название на носителите му с оглед на традиционното определяне на посоките на света. При много народи обаче бялото се свързва с представата за по-висш и благороден произход в сравнение с черното. Такова [само]название би могло да изразява самочувствието на неговите носители, подчертавайки статута им на господари над останалите ездитни номади. Представата е доста древна и не само алтайска. Тя има отношение към шаманистичните вярвания и тристепенния вертикален модел на Вселената, където бялото е запазено за висшите небесните сили, червеното символизира властта над средищния човешки свят, а черното е оставено за подземните селения. В духовната култура на куманите има следи от шаманизъм, но не и податки те да са се [само]определяли като „светли, бели“ в гореизложения смисъл. Тълкуването на етнонима чрез цветовата символика, позиционираща първоначалните негови носители по хоризонтал (жълти ‘средищни’, бели ‘западни’, сини ‘източни’) или вертикал (бели ‘висши’) и предполагаща в името да се крие самоназвание, е съблазнително като игра на ума, но доста спекулативно. Затова този подход е игнориран, а „цветовото“ обозначение е смятано за название, получено по специфичен белег, като вниманието пада върху антропологичния (расов) тип. Куманите може да са наречени „бледи, светли, жълтовати“ защото са се откроявали с цвета на лицето и косата (арменското им название е форма за мн. ч. от „рус, блед, светъл“), а това насочва в етнически план към хипотетичната „бяла“ раса в Централна Азия, вкл. към индоиранските аси (усуни), индоевропейските тохари и палеоевропеидните дин-лин. Но те (Qūn) може да са били „жълтовати“ и защото са били предвождани от пра- и парамонголоезични кланове (Qāy, Ölberlü), имащи белези на жълтата раса. И за да се затвори кръгът на лутанията не е изключено в крайна сметка да е имало припокриване на значенията, при което бледите, жълти прамонголски Qūn са се наложили над някога индоевропейските по произход, но отдавна вече тюркизирани „бледи, светли, жълти“ (Šarï) етнически групи от северната степна зона на Средна Азия. По-късно новият племенен съюз е станал известен на Изток под названието Kimäk/Kipčak (> Qïpčaq), докато на Запад представителите му са били наричани Quman/Qun (или в превод: Xartēš ~ Половци ~ Falben). * * *
ПРИЛОЖЕНИЯ:
|
