Както е известно, НС на ИИ ми възложи да докладвам за нашумелия проект на австрийския българист У. Брунбауер. Задачата, обаче, сама по себе си се оказа значително по-трудна, отколкото изглежда на пръв поглед. Нещата допълнително се усложняват и от обстоятелството, че аз, както е известно, съм родом от Батак. Затова предварително се извинявам, ако се окаже, че не съм успял да се поставя на висотата на указаната ми цел. Най-напред искам да направя уговорка, че не ми е възможно да направя сводка на медийните спорове - интересуващите се бих препратил към два рекапитулационни текста. Първият, под заглавие “Историята – наука или политическа пропаганда”, се появи във в. “Култура”[3]; това е запис на един много дълъг разговор, в който от страна на ИИ участват Бл. Нягулов и Н. Поппетров. Вторият е статия в “Новинар”[4] на В. Дърева под заглавие “Деконструкцията на българската Голгота”.

По повод скандала “Брунбауер” ще си позволя да отбележа само, че според мен възмущението, което изразиха официалните институции, включително БАН, е обяснимо, може би дори необходимо, когато невнимателни ръце пипат светините ни. Но то не е достатъчно. Историческата наука, въпреки че вследствие неизменните си убийствено ниски заплати е в нокдаун, трябва да намери сили и да реанимира все още живата си творческа потенция за да даде академичен отговор на предизвикателствата, които засягат нейния “ресор” - дори да е убедена, че насреща си има не само по-обигран, по-сплотен и по-мотивиран, но и по-некоректен опонент. Т.е., безусловно необходимо е да има размяна на мнения. И затова моето изложение ще търси преди всичко да обоснове тезиси за академична дискусия - 4 на брой.

Сам по себе си проектът “Брунбауер” е нещо маловажно. Според мен, той придоби такава мащабна известност, тъй като се оказа онази капка, която прелива чашата. Така че, случаят има предистория. И затова започвам по-отдалеч.

***

През 18-19 в. българите, след няколковековно прекъсване, смогват отново да се организират в самостоятелни и международно признати Църква и държава. Комплексът от събития и процеси, които водят до този резултат, т.е., Онова-Което-се-Случва-с-Българите – 1762-1878 (ОКСБ–1762-1878), получава името “Национално възраждане”. Поради това, че става дума за успех, и то голям успех, в третата българска държава ОКСБ-1762-1878 се радва на изключителна популярност. Българите, особено по време на Студената война, на моменти биват обземани от истинска, макар и обикновено дирижирана, възрожденомания. Темата “Национално възраждане” поражда огромна интелектуална продукция, където първенство държи историята.

Историческата продукция на тема “Национално възраждане” може да се  класира в три категории. Първата може да се нарече “историческа чалга”, според сполучливото сравнение на Ив. Илчев. Там може да се намери професионализъм, но той не служи на, а по-скоро злоупотребява с, научността. Чалгата, обаче, е едва ли не повсеместна, защото струва евтино и защото за нея има широка потребителска ниша - а това са решаващи фактори в едно пазарно общество. Втората категория може да получи името “дитирамбична/фанфарна история”. Тук нерядко има висок професионализъм плюс вдъхновение и талант, но научността й е силно избирателна. Тя е войнствено настроена и се интересува само от онова, което тя смята, че поддържа и увеличава интензитета на българското национално чувство, като често не прави разлика между патриотизъм и шовинизъм. Според мен тя напълно отговаря на английското определение“drum & trumpet history”.

Третата категория е това, което си позволявам да наричам “възрожденознание”. Критериите тук са преди всичко академични. В него могат да се намерят неща, които лесно да покрият дори крайно ригористичната формула “наука за науката”. Все пак, възрожденознанието като цяло е прагматично ориентирано и затова не е безразлично към своята приложност - то смята, че българската наука не трябва да вреди на България. Т.е., то е колкото академично, толкова и патриотично. Такава, впрочем, е традицията, която създават учени като М. Дринов, Д. Страшимиров, Ив. Шишманов, Б. Пенев, А. Иширков, М. Арнаудов, Хр. Гандев - ако трябва да се изброят безспорни имена. Такава е и днешната обществена повеля към академичните учени, изразена чрез устава на БАН, в съгласие със закона за БАН: българската наука трябва да се ръководи от общочовешките ценности и от националните интереси. Прочее, за разлика от дитирамбичната си версия, възрожденознанието не смята, че основната му функция е да подава материал за патриотични уроци, макар с готовност да приема Историята за учителка на живота.

***

В годините след 1989 бавно, но все по-натрапчиво се оформи четвърти поток от интелектуална продукция на тема “ОКСБ-1762-1878”, който ми се струва уместно да бъде наречен “възрожденофобия”. Казвам “-фобия”, което, както е известно, значава “страх и/или враждебност”, защото възрожденофобите вместо да изтъкват аргументи, почерпени от изворите, като да се надяват на фасциниращ ефект от самонадеяната си неофитическа агресивност, варираща от “ерудирано” завоалиран присмех до откровена хула. Възрожденофобията се самоизтъква просто като алтернативна на национализма (разбиран като шовинизъм) постмодернистка гледна точка, но тя е и в същата, ако не и в по-голяма, степен презентистка атака срещу легитимността на българската нация. Разбира се, аз съм съгласен, че нацията не бива да се абсолютизира като ценност, но, от друга страна, не смятам, че националнихилизмът е правилната алтернатива на шовинизма. Освен това, последните президентски избори, а сега и първите избори за евродепутати, вече показаха, че не българският шовинизъм е нещо, което би следвало да ни плаши, а че инстинктът за национално самосъхранение на българите в своя прогресиращ маразъм наближава прага на суицидната обсесия. Сред факторите за този резултът със сигурност е и националнихилистичната пропаганда - била тя пряка (отричане на всичко българско) или косвена (разкрасяване на неговите минали алтернативи, най-вече на Турската империя).

Може да се говори за няколко вида възрожденофобия - едни по-частични, други по-цялостни.

Ще започна с фобията от национал-революционерите, които, както е известно, смятат въоръженото насилие като най-важен, или дори единствен, път към възстановяване на българската държавност. Ако трябва с две думи да се представи тази форма на възрожденофобия, те биха звучали така: демонизация на национал-революционерите и идеализация на Османската империя.

Тази фобия смята, че възрожденските хайдути, бунтовници, революционери не трябва да се героизират, а да се заклеймят, защото, от гледна точка на християнството, те били бесове на злото - проповядват и вършат актове на омраза, насилие, смърт, самоубийства; от гледна точка на Османската империя пък те са терористи и по нищо не се отличават от онези, които на 11.09.2001 сринаха небостъргачите на Световния търговски център в Ню Йорк. Не било достатъчно България да осъди съвременния тероризъм в една или друга страна, тя трябвало да осъди и тероризма в собствената си история.

Какво може да се отговори на този призив? Няма християнска страна, която да е получила или опазила самостойността си без насилие или в която да не се упражнява насилие в името на закона. Вярно е, че Иисус проповядва любов, но не е против мирската власт - “отдайте кесаревото кесарю”, казва Той. А светската власт не може да се оправи без насилие, което тук, разбира се, в никакъв случай не възхвалявам. Просто изтъквам, че да заклеймим онези, които с оръжие в ръка са се борили за създаване на държавата ни, ще означава, че искаме да сме по-големи християни от самия Христос.

Може би все пак, обаче, те са терористи? Но що е тероризъм? Това е вид незаконно - по смисъла както на едно или друго национално законодателство, така и на международното право - насилие.

Да, за Османската империя българското революционно насилие е незаконно. Но защо трябва да заставаме на гледната точка на Османската империя? Далеч съм от това да настоявам, подобно, например, на някои представители на френската историография от края на 19 и началото на 20 век, когато турците се преориентират към стратегически съюз с Германия, да смятаме тяхното царство за “империя на злото”. Но то в никакъв случай не е и нещо, сравнимо с Китайската, Римската или Британската империя. Във важното империята на турците е безплодна - или най-многото посредствена. Наистина, с Кримската война (1853-56) Европа я спасява, но при условие, че тя ще се реформира. Дивашкото потушаване на Априлското въстание, както и по-сетнешните Арменски кланета, показват, обаче, че Османската империя не може да контролира инстинктите си. И затова, чрез Берлинския конгрес (1878), Великите сили постановяват нейната частична, а 40 години по-късно, след Първата световна война, и пълна дезинтеграция в името на правото на национално самоопределение на подвластните й народи. Защо в случая да не видим нещата през очите на международната общност и на България, чието съществуване дори пословичната със своята неблагосклонност към нея Версайска система не оспорва?

Освен това, в 1878 не само всички български революционери са амнистирани, но и това, за което те се бяха борили - отделна българска държава - получава, въпреки загубата им на бойното поле, международно-правна санкция чрез Берлинския трактат въз основа на все същото право за национално самоопределение. Иначе казано, макар и неуспешна в конкретната си форма, въоръжената борба на българите за държавност е законна; незаконни, т.е., държавен тероризъм, са насилията, с които Османската империя се опитва да им попречи да имат такава държавност. Прочее, нашите революционери не са терористи - те са борци против тероризма. Така че няма никакво основание да обявяваме националния си пантеон за национален пандемониум.

Като цяло възрожденското ни революционно движение, включително неговата най-мащабна проява, Априлското въстание, си е една par excellence война за национално освобождение и като такова е също толкова легитимно, колкото и войната за независимост на североамериканските колонии в края на 18 век, например. Все пак справедливостта иска да се признае, че отделни български революционни актове биха могли да събудят съмнение за терористичност. Най-често се цитира случаят “Радецки”. Вярно е, че там не всичко е по днешните стандарти. Но горе-долу същото е и случилото се през дек. 1773 на корабите “Dartmouth”,“Eleanor” и “Beaver”  - при все това никой не нарича “Бостънското tea party” терористичен акт.

Тук бих могъл да посоча други, може би по-истински нарушения от наша страна. За да осигури успеха на заплануваното през есента на 1875 въстание, БРЦК предвижда запалването на Ца­риград. При такъв акт сигурно би пострадало невинно цивилно население. За града на Босфора наистина заминава група от “палачи”, но тя не успява да свърши нищо от заплануваното. Но така или иначе, това би могло да се таксува като опит за неспазване на Женевската конвенция и тук, казано на футболен език, реферът би посегнал за картон.

Но един-два фаула не дават основание за дисквалифициране на отбора. А отделни нарушения правят и най-скрупульозните играчи - просто защото агресивността е съществена част от човешката природа и невинаги може да бъде упражнявана според строги правила. Всеизвестно е, че турските нарушения и при потушаването на Априлското въстание, и след това по време на войната с Русия от 1877-78, са къде-къде по-големи - така че да виним нашите национал-революционери би значело да виждаме сламката в собственото си око, но да не виждаме гредата в чуждото. Ако отстраним българския отбор, ще трябва да изгоним и всички останали, т.е. ще трябва да се откажем да се състезаваме.

Прочее, първият ми тезис гласи: Българските национал-революционери не са терористи. Те са борци за свобода и за ускорено приобщаване на страната си към европейската цивилизация.

***

Друга, също така частична форма на възрожденофобия, е гледището, което идеализира Вселенската патриаршия и смята Черковниците за еретици, по-точно за привърженици на филетическата ерес.

Както е известно, от турското завоевание до 1870 българите са подведомствени на Цариградската патриаршия, която в средата на 19 в. почти напълно е забравила за универсализма и почти безусловно служи на гръцкия шовинизъм. Духът на времето, който фаворизира националната идея, и елинизаторските тенденции на Цариградската патриаршия пораждат ответна реакция у българите, които започват движение за национална Църква. То се увенчава почти с пълен успех през 1870, когато се създава Екзархията. През 1872 на събор на гръцките Църкви Екзархията е обявена за схизматична, тъй като тя възприела филетистичната ерес.

Гръцките Църкви, обаче, обвиняват Екзархията в нещо, на което те самите, особено най-важната от тях, Цариградската патриаршия, в никакъв случай не са чужди - а именно филетизъм, тоест признаване на народностните различия в религията, сиреч национализъм. Всъщност, нововъзстановената българска Църква е осъдена най-вече защото не иска да се откаже от българите в Тракия и Македония, които по силата на Екзархийския ферман от 1870 имат правото, при доказано в плебисцит мнозинство от две трети, да се присъединят към нея. И Българската екзархия, и нейният най-засегнат опонент, “Вселенската” патриаршия, в този случай се държат “филетистично” - Патриаршията би искала да задържи в своя диоцез въпросните българи, дори когато са мнозинство от две трети, с идея да ги погърчи (което, впрочем, после се и случва в Южна Македония), докато Екзархията иска да ги включи в своето ведомство за да запази и развие тяхната естествена самоличност - разбира се, и тя не би имала нищо против да побългари евентуалните, но значително по-малобройни, “гърци” (в кавички, защото става дума предимно за гърчеещи се власи, албанци и българи) от максимум една трета в Македония и Тракия.

Когато, освен това, безусловно се приемат решенията на събора от 1872, следва да се държи сметка, че това не е общоправославен, още по-малко общохристиянски, форум. Дори само от формално-юридическа гледна точка решенията му са нищожни, доколкото Цариградската патриаршия, която е страна в Църковната разпра, там играе ролята и на неин съдник. Поради грубата му прогръцка тенденция, в него участие не взема нито една от негръцките православни Църкви, даже предстоятелят на една от гръцките (Йерусалимската), патриарх Кирил, не подписва “Орос”-а  и затова веднага е свален от поста си. Църковният въпрос в основното си е сблъсък между два национални интереса - българския и гръцкия. Сакрализирането на единия и сатанизирането на другия е просто расизъм.

И така, втори тезис: Черковниците не са еретици. Те са радетели за запазване, развитие и признаване на българите като самостоятелна,  жизнеспособна и ценна за човечеството етно-културно-политическа единица.

***

Възраждането “изпълнява за българите функции на учредителски мит, мит за началото на нацията, във всеки случай на нейното модерно развитие” - така може да се представи най-цялостното и най-софистицирано отричане на Възраждането. Дължим го на нашумялата книга “Как се мисли българското Възраждане” на Р. Даскалов.

Тази книга не може да се оцени еднозначно.

От една страна, тя в известен смисъл е несъмнен успех - за първи път в българската историография се прави изчерпателен, общо взето коректен и добре “навързан” критичен преглед на, според мен, всички по-съществени възгледи за ОКСБ–1762-1878. Р. Даскалов е умен, високо мотивиран и осведомен автор, освен по българска история има добри познания по философия, социология и обща история, умее да си служи със словото, а тонът му често е незлобливо игрив, което прави книгата твърде занимателна и четивна без да я принизява като стил.

Книгата може да се определи и като провокативна, полемична, проблемна, ерудирана, плуралистична. Особено впечатлява нейният по последна дума на модата теоретико-познавателен инструментариум, с който авторът борави много умело. Образец за цялостен идеолого-критически текст по мащабен проблем, тя направо блести върху конвейера от набързо съшити тестета от хартии, който все по-лудо препуска пред очите ни, и трябва непременно да се чете и препрочита - и дори да се изучава.

Но не бива да се приема безкритично.

Тя притежава поне един основен методологически недостатък. Нейният автор знае за предмета си единствено от съчиненията, които критикува. Той обявява Възраждането за мит, но не е пожелал да ни каже какво се крие зад този мит - въпреки ключовото теоретично значение на два въпроса при всяко научно-историческо дирене. 1)“Имаш ли право да питаш “Как се мисли ОКСБ–1762-1878?”, ако преди това не отговориш на “Какво е ОКСБ–1762-1878?”  2) “Имаш ли право да отговаряш на въпроса “Какво е ОКСБ–1762-1878?”, ако не познаваш съответните исторически извори?”

Тоест, книгата на Р. Даскалов е “сингуларна”: историографията се превръща в самостоятелен изследователски обект, макар тя да върви, подобно например обувките, само “в чифт” с историята. А пък липсата на изграден върху солидни документални основи пандан автоматично поставя под много сериозно съмнение концептуално-оценъчната стойност на “Как се мисли БВ” и я атестира най-вече като релативистка и антиисторична. Тя обаче притежава и съществени справочни  и систематизационни качества - и затова най-вероятно ще остане във възрожденознанието за да бъде често използвана, но рядко цитирана.

Книгата е белязана и от поне едно също толкова основно противоречие - между изводите, които следват от главния постулат на автора, от една страна, и формалното заключение, от друга.

Повтаряйки вече направени преценки, Р. Даскалов завършва книгата си с думите: “българската историография за Възраждането изглежда и занапред ще остава раздвоена между академизма и патриотизма, научността и романтизма и всъщност ще представлява неразделима смесица от двете.”

Но логиката на неговото изложение налага доста по-различен извод: щом Възраждането е мит, то неоспорващите неговата легитимност като научна дисциплина занимания с него са митопея - т.е. съчиняване, поддържане и разпространение на “благородни лъжи” и тук по дефиниция никаква научност не може да има.

И знаменателно е, че в съответствие тъкмо с такъв един задължителен извод, някои ентусиазирани автори смятат“Как се мисли БВ” за напълно заслужена смъртна присъда над Възраждането - и като исторически факт, и като научна представа за него.

Например, Г. Димитров, професор по социология в Университета,  пише: “Румен Даскалов с безпощадна последователност разкрива именно бездната, която е скрита в удобното допускане, че историческото знание у нас е научно. По-точно, че изследванията на историците върху Българското възраждане са научни…Изведена в чистота и екстремност - продължава той,- тезата на автора би била - точно защото е обществено необходимо да мислим Възраждането, то не можем да го мислим научно. Не преувеличавам. Казаното формулира като парадокс основния извод от изследването на автора, който е пространно и, донякъде, патосно изложен във финала на книгата… наука за Възраждането не просто досега не е имало, но и по принцип не е възможно да има.”

Тук следва да се възрази, както посочих и по-горе, че обявяването на Възраждането за мит е неправомерно и затова валидна е вече цитираната, споделяна и от Р. Даскалов преценка, че историографията за Възраждането е смес  от академизъм и патриотизъм, от романтизъм и научност. Тази смес обаче не е неразделима - сепарацията на едното от другото е напълно възможна и следва да се приеме като основна задача на историята на възрожденознанието, т.е. на историята на научните знания за Възраждането.

Друг вдъхновен от Р. Даскалов  “възрожденофоб”, А. Везенков се съгласява напълно с него, но смята, че неанализиран останал “най-важният въпрос: защо българската историография обособява отделна възрожденска епоха?” Протестирайки, не без основание, впрочем, срещу преекспонирането на собствено възрожденското за сметка на общоосманското, той смята, че stricto senso Възраждане са само два твърде ограничени процеса - просветното движение, в резултат на което през 1881 грамотни са 3.3 % от жителите на Княжеството, и освободителните борби, които в своята кулминация, Априлското въстание, не ангажират с оръжие в ръка повече от няколко хиляди души. “Изведена в чистота и екстремност”, неговата натрапчиво лансирана теза би гласяла: тези цифри са quantitйs nйgligeables и затова трябва да мислим ОКСБ-1762-1878 не като свое национално Възраждане, а като част от Танзимата (това са турските вестернизационни реформи през 19 в.). Т.е., няма Възраждане, има Танзимат.

Но желаем ли да сме последователни и да стигнем до края, то при подобна операция ще трябва да кажем - и то с по-голямо основание: “Няма Танзимат, има Източен въпрос!” Това обаче означава прекалено уедряване на мащаба - то невинаги е практично, не че не е възможно. Защото, в случай, че, въпреки всичко, искаме да знаем не само каква е съдбата на Ориента след Карловицките мирни договори (1699) в международните отношения, не само как османлиите през 19 в. полагат усилия да спасят империята си от дезинтеграция, а и как се е стигнало до Екзархийския ферман в 1870 и до Санстефанския мир в 1878, ние просто не можем да минем без понятия като “Българско национално възраждане”. А постигането на вярното съотношение между онова, което се именува“Източен въпрос”, онова, което се нарича “Танзимат”, и ОКСБ-1762-1878 е най-вече въпрос на професионализъм.

С това стигам до тезис № 3: Възраждането не е мит - то е един от най-успешните периоди в българската история. Неговото изучаване е легитимна част от българистиката, а интелектуалната продукция на тема “Българско национално възраждане” не може да се класира като “митопея” - там има немалко произведения, които напълно заслужават да бъдат наричани “възрожденознание”.

***

Прочее, това, според мен, е контекстът на скандала около проекта на Брунбауер. Макар че той е повод за настоящото ми изложение, аз няма да се занимавам пряко с него, тъй като не разполагам с неговия автентичен текст. В медиите се изнесоха най-различни информации, а пък самият Брунбауер, доколкото разбирам, няколко пъти е сменил заглавието на проекта си. Това състояние на нещата не може да се приеме като основа за научна дискусия.

Затова тук просто ще се опитам да отговоря на въпроса “Баташкото клане - мит или история?” Повод за такава формулировка вземам от текст на М. Балева, участник от българска страна, наред със споменатия вече А. Везенков, в проекта на Брунбауер, който текст бе отпечатан във в. “Култура” през май м.г. Държа веднага да отбележа, че този материал е написан увлекателно и концептуално; съдържа небезинтересни, макар и не особено значими, нови наблюдения, от които обаче се правят твърде неправомерни изводи. На първа страница той е анонсиран като“Как се ражда митът за Баташкото клане”.

И второ уточнение - под “мит” тук ще разбирам “твърдения за миналото, които, за разлика от историята, не намират подкрепа в изворите”. Тоест, става дума за два взаимноизключващи[5] се подхода към онова, което е било. Такова уточнение е нужно, защото в хода на медийната разправия от възрожденофобска страна Р. Даскалов[6] заяви, че под “мит” в науката се разбирало “политически мит”, което пък означавало най-вече “сакрализирана истина”[7], а не, както във всекидневното мислене, “неистина, чиста измислица, нещо несъществуващо”. Това просто не е вярно. Може и да има неотдавна появило се мнение, че митът е сакрализирана истина. Но това в никакъв случай не е общоприето в науката. В подкрепа на тази преценка тук ще приведа дефиницията на Роджър Скрутън, най-големия от живите британски консервативни философи: “Мит. - Невярно схващане, което 1) е от символично значение в емоционалния живот на неговите привърженици; 2) основава се повече на потребност от вяра, отколкото от рационално убеждаване; 3) асоциира се с разкази, които се приемат не като история (или въз основа на исторически свидетелства), а като илюстрации или притчи; 4) надарено е със “сакрални” качества, които може да прехвърля върху асоцииращи се с него социални отношения и институции или политическо устройство, придавайки им по този начин вид на легитимност.”

Не само определението на “мит” като “сакрална истина” не е общоприето в науката и в най-добрия случай е някоя новопоявила се екзотика; то просто е и много уязвимо.[8] Политическият мит е най-точно да се определи като смесица от истина и неистина, в която смесица истината служи само за маскировка на неистината. Той е вид полуистина - т.е., най-ефикасната форма на лъжа. Ако в дадено твърдение решително преобладава истината, то следва да се определи най-напред като факт, а после могат да се правят коментари доколко този факт се употребява коректно - например, дали той като “полезен” не се сингуларизира, преекспонира, сакрализира за сметка на “неудобните” истини и пр. Защо една истина, пък била тя и “сакрализирана”, трябва да се обозначава с “мит”, термин, който много повече имплицира “измислица” отколкото “действителност”? Нямаше ли да е по-коректно да се вземе друга дума - или просто да си се говори за “сакрализирана истина”?

Ако всеки автор в словоупотребата си се държеше коректно[9], сегашните недоразумения биха се избягнали. Впрочем, дали пък те не са предварително калкулирани от онези, които толкова държат да наричат истината “мит”? Известно е, че постмодернизмът не просто капитулира пред информационния хаос на компютърната епоха, но и най-охотно колаборира с него. Макар задачата на учения, според класическите представи за наука, от които не виждам причина да се отказваме[10], е да се бори с хаоса, а не да му служи!

Ще припомня още веднъж и заглавието в “Култура”, от което тук тръгвам - то не гласеше “Как се ражда политическият мит за Баташкото клане”, а просто “Как се ражда митът за Баташкото клане”. Подмяната, в хода на една дискусия, на понятието “мит” с произволно дефинираното понятие “политически/национален мит” в най-добрия случай мирише на софистика.

За да бъдат напълно коректни разсъжденията по темата, необходимо е и едно трето уточнение - какво по-точно за българите означава устойчивото словосъчетание “Баташко клане”. Могат, разбира се, да се намерят различия в представите, но има пълно съгласие по следното: през април 1876 населението на Батак масово се вдига на оръжие за да участва в подготвеното от Гюргевския комитет националноосвободително въстание срещу османската власт. 10-ина дни по-късно селището е обсадено от значително по-многобройни турски сили и след няколко сражения въстаниците се предават срещу тържествено обещание от страна на Ахмед ага Барутанлията, предводител на мюсюлманите, нищо лошо да не им се случи. Но веднага след тази капитулация Ахмед ага се отказва от думата си и подлага Батак на безогледно клане.

Потвърждава ли се в изворите такава една представа за Баташкото клане? - Да, безусловно! Няма документ, който да оспорва действителността на това злощастно събитие. Има разлики в детайлите, в нюансите, в коментарите, но не и в онова, което се е случило в Батак през май 1876. Обикновено то се възсъздава по свидетелствата на хора, които са българофили или българи - Макгахан, Скайлър, Гладстон, Кларк, З. Стоянов, Анг. Горанов. Тук ще цитирам осведомен свидетел, който е от другия лагер. Става дума за Уолтър Беринг, официален анкетьор на британското правителство - тогава оглавявано от Б. Дизраели, който минава за един от най-големите приятели на Османската империя. Но, от друга страна, както изтъква, например руският дипломат княз Церетели, Беринг е джентълмен и неговата добросъвестност при представянето на истината не може да бъде поставяна под съмнение.

Прочее, ето какво пише Беринг за случилото се в Батак:

“Сега трябва да опиша най-ужасната трагедия през цялото въстание, за която до неотдавна беше казано малко или нищо.

Меджлисът на Пазарджик, след като научил, че в това село се извършват приготовления за бунт, наредил на Ахмед ага от Доспат да го нападне. Той, след като обединил силите си с тези на Мохамед ага от Дорково, се отправил за да изпълни тази заповед. След като пристигнал в селото, призовал селяните да предадат оръжието си, което те отказали да направят, тъй като не му се доверили. Последвала безцелна битка, която траяла два дни, като едва ли е била нанесена загуба на която и да е от двете страни. На 9[11] май, виждайки, че нещата вървят зле и отвън не идва помощ, жителите водили преговори с Ахмед, който тържествено се заклел, че ако предадат оръжието си, от главите им няма косъм да падне. Известна част от населението, за неин късмет, се възползвала от тези преговори и успяла да избяга. Селяните повярвали на клетвата на Ахмед и предали оръжието си, но това искане било последвано от друго - да дадат всичките пари на селото, което, разбира се, също трябвало да бъде прието.

Едва били предадени парите и башибозуците се спуснали върху хората и ги изклали като овце…”

Следват подробности за самото клане, които аз ще спестя, за да отделя повече внимание на заключенията на Беринг:

“Колкото до броя на убитите, по-горе казах, че ги изчислявам на около 5 000[12]. Зная, че някои други посочват по-голяма цифра, но както и да са нещата - дали изкланите ще наброяват стотици или хиляди, това в ни най-малка степен не намалява престъпността на убийците. Намерението им е било да бъдат изтребени всички…

Смятам, че се каза достатъчно, за да стане ясно, че на Ахмед ага и неговите хора принадлежи отличието да са извършили може би най-от-вратителното престъпление, опетнило историята на настоящето столетие, като единствен Нана Сахиб, струва ми се, им съперничи по деяния.”

Ще припомня, че Нана Сахиб е един от водачите на голямото Сипайско въстание през 1857. Той застава начело на туземните войници в Канпур – едно от трите най-големи огнища на индийския бунт. В Канпур по това време се намирал неголям гарнизон британски войници - около 200 души, които освен себе си срещу въстаналите сипаи, имали да защитават и около 250 цивилни европейци, главно жени и деца. Обсадениs, англичаните издържат двадесет дни срещу десетократно по-многочислен противник. Накрая, загубили надежда да получат подкрепление отвън и след тържествено обещание от Нана Сахиб, че ще им позволи да се изтеглят невредими от Канпур, те капитулират. Но сипайският вожд веднага погазва думата си и избива гарнизона. Цивилните временно са пощадени. Двадесетина дни по-късно, когато към града се приближава английски военен отряд, те най-варварски са изклани. Днес на това място се издига един от най-големите паметници на английското управление в Индия.

Още през 1857 това потресаващо и лишено от смисъл престъпление извиква страхотен изблик на гняв и жажда за мъст сред британците. Клането в Канпур става повод за не по-малки жестокости и от тяхна страна - например пленените сипаи били екзекутирани като ги привързвали към дулата на оръдия, от които след това бил произвеждан изстрел (известна картина на Верешчагин изобразява тъкмо този начин на екзекуция).

И досега Нана Сахиб се помни като нечуван злодей, и досега неговото клане се цитира задължително било при споменаването на Канпур - днес най-голям град в щата Утар Прадеш, - било при представяне на британското управление в Индия или на Сипайското въстание от 1857.

При наличието на толкова надежден свидетел като Беринг Баташкото клане не може да се нарече другояче освен “история”! Да се твърди, че то било мит е или невежество, или произволна (ако не и манипулативна) словоупотреба, която най-грубо отрича принципите и методите на историческата наука. Разбира се, тук аз няма да правя апология на историята. Като научна дисциплина тя има своите недостатъци. Но човекът още не е измислил по-добър начин за познание на онова, което е било. Не съм съгласен с онези, които спекулирайки с недостатъците на историята, обявяват себе си за “иноватори”, като  “доказват”, че миналото било непознаваемо и затова всички евентуални интерпретации били еднакво валидни. В подобна претенция няма никаква иновативност - това просто си е прастарият релативизъм. Аз не отричам правото на който и да било, историк или неисторик, да има свои визии за миналото. Но като професионалист мога да се съглася само с онези от тях, които не противоречат на изворите - уви! докато не изобретим машина на времето, тези понякога досадни и винаги мъчни за опознаване, разбиране и използване исторически извори ще си останат задължителна част от пътя към тайните на онова, което вече не е. Знам чудесно, че моето преклонение пред изворите някой веднага ще квалифицира като “пълзящ емпиризъм”[13]. Наистина, има риск изворите да се окажат нещо като блато - те могат да погълнат историка така, че той никога да не съумее да се издигне над тях. Но историята е в състояние да литва само ако използва изворите като трамплин. Инак, във въздуха могат да се вдигат най-различни неща - но нито едно от тях няма да е история.

Баташкото клане, подобно на Канпурското клане, е не просто история; то е изключително въздействаща история; затова с него трябва да се борави много внимателно, много професионално - всяка профанска небрежност може да го взриви като всеразрушителна бомба. Не можем нито да го отричаме чрез килифаревски хватки, нито да го забравим - не само от уважение към Клио, но и защото такива опити биха могли да се окажат контрапродуктивни. Но го помним не за да поддържаме потенция за религиозно или етническо напрежение, а за да не допуснем нови кланета над когото и да било; защото злото е и в човешката природа – и затова трябва да усъвършенстваме не само обществото, но и себе си, като за успех в това имаме непременна нужда да се опираме на миналия си както положителен, така и отрицателен опит. Трябва да се пазим и от хиперболизиране или сингуларизиране на Баташкото клане. Историята следва да се познава в нейните естествени пропорции. Затова просто с подобаващата настойчивост трябва да си припомняме и останалите елементи от нашето Възраждане; в случая, да речем,  Църковния въпрос, по който малко преди Априлското въстание българи и турци - всеки в името на своите интереси - мирно и успешно си сътрудничат. Добросъвестният историк трябва не просто да говори истината и нищо друго освен истината; той трябва да казва цялата, а не само “полезната”, нито пък само “вредната”, истина - разбира се, mutatis mutandi.

Прочее, моят четвърти тезис гласи: Баташкото клане не е мит - уви! то е история! Тенденцията тя да се изземва от професионалистите и да се поверява на арогантни дилетанти[14] може да доведе до опасни последици!

БИБЛИОГРАФИЯ:

1)   Балева, М. Как се ражда митът за Баташкото клане (Кой (по)каза истината за Батак). - В: Култура, № 17, 5 май 2006.

2)   Балева, М. Хиатусът Батак. - В: Култура, № 29, 8 септ. 2006.

3)   Дърева, В. Деконструкцията на българската Голгота. - В: Новинар, № 108, 11 май 2007.

4)   Кайчев, Н. Как Батак влезе в българския национален разказ. - В: Култура, № 24, 23 юни 2006.

5)   Историята – наука или политическа пропаганда. - В: Култура, № 18, 8 май 2007.

6)   Кирова, М. Батак или новият Вавилон. - В: Култура, № 19, 16 май 2007.

7)   Косев, К., Н. Жечев, Д. Дойнов. Априлското въстание в съдбата на българския народ. С., 2001.

8)   McNeill, W. H. Mythistory, or Truth, Myth, History, and Historians. - In: American Historical Review, Vol. 91, No 1, Feb. 1986.

9)   Mali, Joseph. Mythistory: The Making of a Modern Historiography. Chicago: University of Chicago Press. 2003.

10) Митев, Й. Рапортът на Уолтър Беринг за турските репресии в България през 1876. - В: ИДА, 1988, № 55.

11) Scruton, R. A Dictionary of Political Thought. Pan Books & Macmillan Press. L., 2007.

12)Тодев, Ил. “Една българска Голгота” или ролята на Батак в националното ни Възраждане. - В: Тодев, Ил. Към друго минало или пренебрегвани аспекти на Българското национално възраждане. Сбирка от опити и изследвания. С., 1999.

13) Тодев, Ил. Ахмед Барутанлията и Нана Сахиб. - В: Тодев, Ил. Към друго минало или пренебрегвани аспекти на Българското национално възраждане. Сбирка от опити и изследвания. С., 1999.

14) Тодев, Ил. Българско национал-ре­во­люционно движение (1853-1878). Нетрадиционни вариа­ции на традиционна тема. С., Изд. Кама. 2005.

15) Тодев, Ил. Екзархията - фактическо начало на модерната българска държавност? - В: Държава & Църква - Църква & държава в българската история. Ред. Г. Ганев, Г. Бакалов, Ил Тодев. Ун. изд. С., 2005.

16) Тодев, Ил. Възрожденознанието днес - предизвикателства и възможности за отговор. - В: Историческата наука в България - състояние и перспективи. Съст. Ант. Запрянова, Бл. Нягулов, Ил. Марчева. С., 2006.

17) Тодев, Ил. В търсене на нови измерения: посттоталитарни проблеми в иконографията на българските национал-революционери. - в: ИПр, 2006, № 3-4.