ВЪЗРОЖДЕНОЗНАНИЕТО ДНЕС - ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ВЪЗМОЖНОСТИ
ЗА ОТГОВОР
Илия Тодев

Кръгла маса като настоящата отдавна е необходима и затова аз само мога да поздравя нейните инициатори - както за нея, така и за публикацията им в “Исторически преглед”, която обаче приемам не като нещо окончателно, а като основа за научен спор. На възрожденознанието там е отделено относително малко място - казва се, че освен традиционалистите вече съществували и новатори, които са започнали деконструкция на националния мит за Възраждането. Добавя се и че между двата лагера не се забелязвали никакви признаци на диалог.[1]

С някои части от тази констатация съм съгласен, с други - не. Не приемам твърдението, че Възраждането е мит. Вярно е друго - във възрожденознанието, както и във всяко знание за миналото, могат да се намерят митове, достойни за забрава. Също така, според мен онова, което авторите наричат деконструкция, повече прилича на деструкция. Делението на традиционалисти и новатори също не ме задоволява. Аз мисля, че онези, които пишат за Възраждането, пък и изобщо за българската история, най-напред следва да се разделят на професионалисти и непрофесионалисти. Най-важният показател за това дали даден автор заслужава статус на професионален историк е доколко автентични са следите от миналото, използвани за основа на неговите съждения. Казано най-кратко и най-безкомпромисно: “Има документ - има история; няма документ - няма история”. Разбира се, квалифицираната работа със съществуващите извори е само абсолютно необходимото, но не и достатъчно условие някакви твърдения да бъде определяни като “професионална история”. 

Професионалистите, от своя страна, могат да се подразделят на традиционалисти и иноватори. Традиционалисти са онези, които пазят статуквото - ако кажат нещо голямо, то не е ново; а пък новото, което биха казали, не е голямо. Иноватори заслужават да се нарекат само онези, които по достатъчно сериозен начин казват нещо, което е едновременно ново и голямо.

Несериозно е, само защото, например, си бил на специализация в Турция и Франция и след това си публикувал една-две провокативни статийки, да претендираш да ти се отделя кой знае колко внимание. Освен това, както в шахмата, например, не можеш, дори да си превъзходен в друг някой спорт, да оспориш гросмайсторска титла без да си надделял над серия от противници в съответните квалификации, така и в историята, ако някой иска да получи признание, той не би следвало да се ограничи с даване на мнения и съвети “отвън”; той трябва да влезе “вътре” и сам да създаде достатъчно мащабен изследователски труд въз основа на извори - т.е. не просто да каже, а да покаже на дело как трябва да се прави успешна история. Само след това неговите евентуални оценки и директиви биха били сметнати за основателни и авторитетни - и съответно за дискутабилни. Т.е., аз просто не вярвам, че, без сам да е изследвал[2] историята, някой само по чужди изследвания би могъл да напише достойна за внимание теория или история на историята.

 В цитираната констатация вярно е още, че липсва диалог между онези, които с апломб се афишират като иноватори, и останалите. Тази липса не би следвало, обаче, да се описва толкова във вида “Като ми пееш Пенке, ле, кой ли те слуша”, колкото като “Кучето си лае, керванът си върви”. Т.е., не става дума за нехайство от страна на историографията за Възраждането. Просто професионализмът не иска да спори със своето отрицание, защото то не просто е безусловно, но е лишено и от елементарна дискурсивна етика. - т.е. ситуацията е антидиалогична. За илюстрация ще приведа само заглавието на един от текстовете, който тримата виновници за днешната ни конференция са склонни да определят като иновационни. То гласи: “Да мислим ли Възраждането? (Паметник на Възраждането или камък в блатото на нашата национална историография)”[3] с автор Г. Димитров. Този материал, според мен, съдържа неща, които заслужават известен интерес[4], но те са буквално удавени в самоцелен езотеризъм и в арогантна агресивност, точен спесимен от която е неговото заглавие и която прави невъзможна каквато и да било академична дискусия.

Прочее, най-значимият делитбен признак е резултатът, методите са нещо второстепенно - защото голям резултат може да се постигне и с традиционни, и с нетрадиционни методи. Но за да е ясно кое какво е е необходима развита академична оценъчност. А такава у нас кажи-речи няма. И поради това, основен проблем не само на възрожденознанието, но и изобщо на историческата българистика, е: “Как да се създаде научна критика?”

Ако до такава се стигне, тя най-напред ще трябва да класира онова, което вече е казано или би могло да се каже за Българското възраждане, в три категории. Първата Ив. Илчев вече сполучливо нарече “историческа чалга”. В нея може да се намери професионализъм, но той не служи на, а злоупотребява с, научността. Чалгата, обаче, е едва ли не повсеместна, защото струва евтино и защото за нея има широка потребителска ниша - а това са решаващи фактори в едно пазарно общество. Втората категория може да получи името “дитирамбична история”. Тук нерядко има висок професионализъм плюс вдъхновение и талант, но научността й е силно избирателна. Тя е войнствено настроена и се интересува само от онова, което тя смята, че поддържа и увеличава интензитета на българското национално чувство, като често не прави разлика между патриотизъм и шовинизъм. Според мен тя напълно отговаря на английското определение“drum & trumpet history”.

Третата категория е това, което аз си позволявам да наричам “възрожденознание”. Критериите тук са преди всичко академични. В него могат да се намерят неща, които лесно да покрият дори крайно ригористичната формула “наука за науката”. Все пак, възрожденознанието като цяло е прагматично ориентирано и затова не е безразлично към своята приложност - то смята, че българската наука не трябва да вреди на България. Т.е., то е колкото академично, толкова и патриотично. Такава, впрочем, е традицията, която създават учени като М. Дринов, Д. Страшимиров, Ив. Шишманов, Б. Пенев, А. Иширков, М. Арнаудов, Хр. Гандев - ако трябва да се изброят безспорни имена. Такава е и днешната обществена повеля към академичните учени, изразена чрез устава на БАН, в съгласие със закона за БАН: българската наука трябва да се ръководи от общочовешките ценности и от националните интереси. Прочее, за разлика от дитирамбичната си версия, възрожденознанието не смята, че основната му функция е да подава материал за патриотични уроци, макар с готовност да приема Историята за учителка на живота.

***

Освен надеждната критика, достойният отговор на какви други предизвикателства може да позволи днес на науката, изследваща националното ни Възраждане, да регистрира развитие? Ще представя отговора си на този въпрос в причинно-следствена секвенция.

На първо място безусловно необходими са размисъл и дебат. България вече е 90%-ов член на ЕС. Неговото успешно развитие изисква създаване на общоевропейската идентичност  - а това налага преосмисляне на отделните национални идентичности. То от своя страна означава пренаписване на националните истории. Структуроопределящата роля в българската памет за миналото принадлежи на епохата, която ние, българите, с гордост и упование наричаме свое национално възраждане. От това в какъв смисъл и доколко ще променим нашите представи за Възраждането си, вероятно в немалка степен ще зависи какви европейци ще бъдем.

Какво трябва да се има предвид за да се стартира плодотворен дебат на тема “Българско национално възраждане?”

Първо, трябва да се помни, че Възраждането е необикновено трудно за осмисляне. Много по-лесно е да се мисли Великата френска революция, например. За него трябват много специални знания, много сили, много време, много смелост. И най-важното - скромни очаквания. То е генерирало огромна книжнина. Голямата част от нея е тоталитарна халтура или посттоталитарна графомания. Но има и много постижения - и то неподозирано сериозни. Проблемът е как да се отсее зърното от плявата. Няма да е хуманно заедно с мръсната вода да изхвърлим и бебето. И няма да е рационално. Защото опитите просто да се зачеркне цялата българска възрожденоведска книжнина със сигурност ще се окажат контрапродуктивни. Вместо да се избавим от компрометираните митове, ние просто ще им вдъхнем нов живот - или ще създадем нови. В най-добрия случай, такива начинания ще бъдат, както гласи един възрожденски израз, “пламъчета от слама” - бързо и ярко ще блясват и също толкова бързо и безнадеждно ще гаснат. Прочее, работата няма да се свърши от евтино мотивирани неофити.

Според мен проблемът може да се реши чрез сериозен и дългосрочен научен проект, осъществен от професионалната възрожденоведска колегия и целящ квалифицирана критична историографска преценка в рамките, например, на една енциклопедия “Българско възраждане”. България смени посоката на своето развитие, тя се ръководи от нови ценности и си постави различни цели - и това дава възможност за ново осмисляне на историческия процес. За възрожденознанието е въпрос на чест, а и на прелегитимизация, да се нагърби със създаване на цялостно произведение, което без да отрича томове 4-6 от т.н. “Многотомна история”, да бъде обобщение, оценка и пресистематизация на натрупаните научни знания.

Евентуалният резултат от предлаганото начинание не трябва да прилича на съществуващата вече “Енциклопедия България”, която, освен че е вече остаряла, в много отношения е недостатъчна и едностранчива. Модел за това, което тук се има предвид, може да бъде превъзходната международна “Encyclopedia of Islam”, където всяка статия е авторска, написана е от известен учен и всъщност е синтетично и критично представяне както на чужди, така и на свои изследователски резултати. В такава една мащабна работа може да участва и международният (има все още такъв!) възрожденоведски ресурс на българистиката.

Само така, по мое мнение, ние ще можем да постигнем онова, за което с всички основания неотдавна от френско име призова П. Воалери[5], историк, дипломат и потомък на заслужил възрожденец (Ал. Екзарх), а именно: “отвореност, съпоставимост и сравнимост, отсъствие на идеологизация и на националистическа окраска”. То наистина може да се смята за един вид пропуск, с който нашата национално-историческа представа успешно да се интегрира в общоевропейската памет.

***

С каква работна хипотеза трябва да се поеме към преосмисляне на Възраждането?

Най-сериозният методологически недостатък във възрожденоведските дирения е икономическият детерминизъм, който съществува далеч преди тоталитарната идеология да монополизира историята. Силен тласък той получава от Ив. Шишманов. Полемизирайки с М. Дринов, големият български хуманитарист написа, че Паисий Хилендарски не може да бъде смятан за родоначалник на тази епоха, за един вид български Мойсей, който с жезъла на своята “История Славянобългарска” изтръгва вода от мъртвата скала. Тя, постанови Шишманов, е плод на стопански и обществени натрупвания.[6]  По-сетне това материалистическо разбиране за основата на Възраждането бе абсолютизирано и така за човешките качества и човешките решения остана много малко място. Но, погледнато абстрактно-теоретически, случващото се в Историята не може да се обясни само със социално-икономическата причинност. Това твърдение важи в пълна мяра и конкретно за нашето Възраждане. То е едва ли не истинско чудо, сътворено от магията на една идея и от волята на неколцина личности, всеки от който за нас е не по-малко от онова, което за еврейския народ е авторът на Петокнижието.

Не че роля, разбира се, нямат обективните дадености, но тесто без мая, ако така в тази метафора обозначим субективния фактор, никога няма да втаса за хляб. Освен това, при българите от третата четвърт на 19 в. социалната и икономическа развитост не са достигнали критичната си маса. Осведомени и добронамерени наблюдатели, като например генерал Николай Павлович Игнатиев[7] и Фани Джанет Блънт[8] далеч не без основание бележат, че българският народ не е достатъчно зрял за национално-държавна самостойност. И въпреки това, люде като Стоян Чомаков и Стефан Стамболов кажи-речи само с решимост добиват първо национално признание във формата на отделна Църква, а малко по-късно - и отделна държава. От своя страна, тези по дефиниция “надстроечни” елементи през следващия четвърт век свеждат до нула своя несъмнен “базисен” дефицит.

Друг препъни-камък за всеки, който иска да овладее Възраждането, е постигане правилната мяра при третирането на тогавашното бунтовничество. Свръхвъзвеличавани през втората половина на 20 век, след края на Студената война българските национал-революционери са застрашени не само от пълно неглижиране[9], но и от тотална дефамация. Те рискуват да бъдат оприличени на съвременните терористи - макар, за разлика от тях, да воюват не срещу, а за присъединяването към, европейската цивилизация. От друга страна, днешното тържество на либералната демокрация подхранва убеждението, че едва ли не всички проблеми могат да се решат по мирен начин. Това също помрачава някога неотразимо чаровната революционна идея. Всъщност, агресивността е съществена част от човешката природа и поради това не може да се смята, че насилието е изиграло ролята си в историята. Но щом това е така, откъде ние, българите, да вземем примери за обществено необходимата коерцитивна героика, ако не от борбите си за национална свобода?

Освен това, въпреки примерите на класически юнашки героизъм, в национал-революционното движение преобладава мъченичеството, което е най-големият християнски подвиг на българския народ. Може в баналното ежедневие да е езичник или даже безбожник, но с Априлското въстание, например, той показва не само божествено наивна любов към своята националност, но и готовност, подобно своя най-достоен син Васил Левски, да страда и умре като Богочовека. Заради всичко това за нас, българите, възрожденските национал-революционни борби притежават незаменим познавателен и възпитателен потенциал.

Веднага ще се съглася, че тук в тона ми зазвучават нотки на неакадемично благоговение. И затова, въз основа на моя четвъртвековен опит ще вметна, че възрожденознанието никога не трябва да забравя, че българинът има две религии - култа към Бога и вярата в отечеството. Новият завет на българския патриотизъм без съмнение е Възраждането. Естествено, всяко евангелие може да се подлага на научна преценка, която обаче надали е оправдано да приема вид на атеистична пропаганда. Също така, да демонстрираш уважение към догмата за непорочното зачатие, например, не означава да си лишен от критично мислене, а просто да си даваш сметка, че неща от този род са главно въпрос на вяра.

За да се върна отново в домена на разума, ще трябва да кажа, че от Възраждането най-голяма стойност има Църковната борба. Това е неговата най-оригинална и най-“историйна” съставка. Тя дължи много на мащабните европеизационни реформи в региона. А с настоящите европейски ценности стои в интимна връзка, за която красноречиво свидетелства лозунгът, под който българите се избавят от чуждото религиозно владичество: “Свобода в порядъка, разнообразие в единството”.[10] Този лозунг доразвива в либерално-демократичен и ксенофилски дух формулираната от Паисий Хилендарски българска национална идея. Той притежава голяма актуалност - защото ако се огледаме наоколо, ще видим, че днес у нас има свобода, но няма много порядък, че има разнообразие, но липсва достатъчно единство. Освен това, може би случайно, а може би и не съвсем, втората част на този лозунг съвпада с девиза на ЕС. Това обстоятелство може да повиши както самочувствието ни, така и имиджа ни - защото то, дори като случайно съвпадение, говори, че още през Възраждането българите споделят основополагащите ценности на обединена Европа. Дори само заради този лозунг Църковният въпрос следва да се изучава и да намери достойно място в общоевропейската история.

***

Прочее, така в най-едър план бих могъл да представя чисто научните задачи пред развитието на възрожденознанието. Conditio sine qua non, обаче, за тяхното успешно решаване е преодоляването на едно извъннаучно, но затова пък форсмажорно предизвикателство - как, при отдавна вече съществуващата оскъдица, да се осигурят необходимите възрожденоведи с дългогодишна енергия, с воля, талант, вдъхновение, квалификация? Илюзия е, че учените сами, поединично или екипно, могат да си набавят необходимите средства. Ако българската държава не е в състояние сама да обезпечи целия необходим ресурс, следва с нейно посредничество час по-скоро да се потърси и европейско финансиране. Трябва да се убедят меродавните фактори, че Възраждането не е шовинистическа, комунистическа, русофилска или туркофобска митологема. То притежава всички raisons d’кtre на една пълноценна научна област - най-малко защото там лежат корените на днешна България, които, освен че си струва да бъдат изучавани, следва да бъдат укрепвани, а не подравяни.

Прочее, моето заключение е, че ако българската държава не може да бъде убедена, че си струва да се направи необходимата възрожденоведска инвестиция, паметта за Възраждането ще оцелее само във вид на чалга.