Имало ли е среща между Васил Левски, Главен апостол на Българския революционен комитет, и Стоян Чомаков, Главен представител по Българския църковен въпрос?

От свидетелите на Възраждането само двама предпоставят (положителен?) отговор на този въпрос - Стоян Заимов (по-обстоятелствено) и Филип Симидов (по-кратко). Но в историографията тяхното свидетелство е почти напълно игнорирано. След късо, но все пак утвърдително споменаване у Н. Станев[1], посочва го, с позоваване на Ст. Заимов, единствено и съвсем бегло Ив. Унджиев, напълно убеден в неговата недостоверност.[2] Според мен тази податка заслужава много по-голямо и, разбира се,  критично внимание, тъй като тя може да хвърли светлина върху важна и пренебрегвана тема - отношенията между лагерите на революцията и на еволюцията в Българското национално движение. Освен това, в него става дума за двама от нашите най: Чомаков, най-успешния ни възрожденец, и Левски - най-обичания, което само по себе си е основание за по-задълбочен интерес.

***

За основа на моя извороведчески анализ ще използвам текста на Ст. Заимов, който е по-ранен и по-подробен, а и от който може би е било повлияно онова, което в Русе вероятно (не много?) след 1900 ще напише Ф. Симидов[3]. Тъй като той е съдържателен, колоритен и, все пак, не особено дълъг, аз тук ще го възпроизведа изцяло, само с някои намеси в пунктуацията, след което ще представя моя коментар.

“Бидейки въоружени - разказва Заимов[4], без да сочи откъде черпи тези си сведения - с препоръчителни от Каравелова до някои от първенците българи в Цариград, Левски и Кънчев тръгнали “неприятни визити” да правят на първенци и големци. Захванали с Тъпчилещовци и свършили с Чомаковци.” При Хр. Тъпчилещов ударили на камък, Стефан Илич станал разпространител на “Свобода”, с която пък Славейков се съгласил да координира “Македония”, като ги посъветвал да се обадят и на граф Игнатиев, който, от своя страна, с тон на “дипломатически Юпитер” им казал “да си налягат парцалите”, ако не искат башибозукът да изколи българите “като врабци”.

“Кънчев и Левски не се отчаяли: решили да сондират по делото и Стоян Чомаков, тогава злъчен русофоб, горещ туркофил и на Черковниците главатар. Вечер късно почукали на портите на туркофила, интимния приятел на Али паша. По халат Чомаков приел “скъпите си гости” в изкуствено наредения си цветник. Гостите, въоръжени с ками и револвери, изотдалече загатнали на злъчния русофоб целта на посещението си. Чомаков ги взел за шпиони на Али паша.

- Да, приятелите наши от Пловдив ни пишат, че “дякон някой си” скитал по градове и села и “някакви си тайни комитети” нареждал. Али паша знае за лудешките работи на “лудия калугер” и вземени са мерки за арестуванието му.

- Нима политическото освобождение на България от турската тирания е лудешка работа? - запитал един от скъпите гости.

- Нещо повече от лудория: то е политическа алхимия; тия комитети са дело на Русия, тя иска чрез вътрешни смутове да докара работата до война и да завладее Балканите и Родопите. Никой умен българин няма да се поведе  по ума на лудия калугер!

- Лудия калугер, за когото Ви е думата, съм аз! -  казал Левски и под контешкото му палто лъснали камата и револверът.

Чомаков не повярвал, чинило му се, че има работа с тайните шпиони на Али паша и на шега казал:

- Де, де! Се сме хора на Али паша, ами не се преструвайте!

Скъпите гости убедили Чомаков, че те са хора на комитета, а не шпиони на Али паша и че са дошли при него като при началник на Черковното движение за да вземат неговото мнение по политическото освобождение на България. Чомаков от съклет[5] се изпотил. На “опасните си гости” развълнувано казал:

- Ако не сте руски или сръбски агенти, а сте чисто български патриоти, простено да ви е! [сетне продължил:] От кабинета на Али паша ми се изпроважда редовно вестник “Свобода”. С особено удоволствие следя за всичко, що се пише в органа на българската бунтовна емиграция…[6] Противен съм на всякакви “тайни револ[юционни] комитети” и на всякакви свободи, каквито Каравелов проповядва чрез в. “Свобода”… Комитетите  ще усложнят правилното разрешение на Черковния въпрос… Езикът на в. “Свобода” сърди Али паша, единствения турски дипломат, който иска да даде надмощие на българите над гърците… Али паша е наклонен да даде широки автономни права на българите във вилаетите за да отнеме възможността на руската дипломация да се меси във вътрешните работи на Отоманската империя… Кажете на Л. Каравелов във в. “Свобода” да не напада личността на Али паша и султан Абдул-Азиза… Нека изобличава дребните чиновници и провинциалните властелини за техните рушветчилъци и  беззакония, а султана и неговия велик везир до небеса да възхвалява в правдолюбие и доброжелателство за подобрение участта на раята… Черковата ще роди училище, училището ще роди свободомислието, а то, свободомислието, ще извоюва свободата без кръв и без мъки… За сега всички истински патриоти трябва едно да мислят, едно да вършат: добивание черковни правдини и добра училищна уредба… Съм, въобще, против всяко въстание… Наместо комитети да уреждате, по-добре е азбукито на децата да откривате!

- “Свободата не ще екзарх, а иска Караджата!” - му отговорил дякон Левски с думите на Л. Каравелов.

- Турция трябва да умре, за да се роди България! - казал Кънчев.

“Скъпите гости” любезно се простили с генерала на Черковниците, като го сплашили с думите: “никому нищо” инак и Али паша, и сам Чомаков-ефенди куршум ще ядат!

Левски и Кънчев напуснали Стамбул (1869 г. 15 май) и се запътили за Одринския вилает.”

***

Как следва да се прецени този несъмнено любопитен разказ?

Най-напред - имало ли е среща на Левски с Чомаков, или пък Ст. Заимов, тъй като пише не толкова биография, колкото нещо като евангелие, просто е използвал недеклариран контрафактуален дискурс за да персонифицира[7] и въвлече в логомахия двете основни български освободителни доктрини през Възраждането?

Както е добре известно, Левски търси непрекъснато подкрепа от влиятелни сънародници. Цариград той посещава дваж (декември - януари 1868/69 и края на август - началото на септември 1871) и има срещи с представители на тамошната българска колония.[8] Според Хр. Стамболски[9], при второто си посещение Левски казал, че в имперската столица първия път дошъл “при съзаклятници за образуване на комитет, а сега при чорбаджии родолюбци за събиране на пари за скъпото дело”. Тъй като Чомаков има голямо влияние и е горещ патриот, би било съвсем естествено Левски да го подири.

От своя страна, Чомаков неведнъж, е ухажван от емиграцията - както Млада, така и Стара - на север от Дунава. Категорично отказвайки да прави компромиси със собствената си доктрина, той не бяга от предлаганите контакти - както вярно изтъква още Ат. Шопов: “д-р Чомаков - пише последният - бил […] против всякакви политически комитети и чети. От Букурещ отивали в Цариград разни емисари на тия комитети и гледали да го спечелят чрез убеждение, но той бил непоколебим, защото бил убеден в ненавременността и неуспеха на подобни политически предприятия. Старият учител г. Малеев, в онова време в Цариград, бил близко лице на д-р Чомаков и често посещавал дома му. Той лично ми разказва, че в 1867 година бил на госте у д-р Чомаков, когато дошъл у него един пратеник от букурещкия таен комитет и искал да говори с Чомакова. Те дълго тълкували насаме. На излазяне д-р Чомаков го изпратил до пътната врата и г. Малеев го чул да казва: “ние нямаме работа с комитети; нашата работа е коректна и лоялна… С добри отношения с турското правителство ние искаме да разрешим успешно църковния въпрос.”[10]

Тук могат да се добавят още конкретни случаи в потвърждение на тази констатация.

С писмо от 6 юни 1861 чрез Й. Дайнелов XE "Дайнелов" , Раковски XE "Раковски" , смятащ, че съвсем скоро предстои окончателно решение на Източния въпрос, се обръща към Чомаков с предложение емиграцията във Влашко XE "Влашко"  и бъл­гарските представители в Цариград да излъчат един упълномощен от народа делегат пред Европейските сили, който да обходи страните, от които зависи съдбата на Изтока XE "Изток" , и да ги запознае с българските иска­ния. Дайнелов XE "Дайнелов"  се среща с Чомаков и с още двама представители по този повод. Те първоначално одобряват идеята, но после сметват, че такава стъпка би могла и да навреди на Въпроса, та затова я остават за дообмисляне. Чомаков освен това поисква нещата в Цариград да се представят официално и директно, а не чрез посредници.[11]

През 1870 същата съдба трябва да е имала и инициативата на Хр. Георгиев. Тогава, след пруската победа над Наполеон III, шефът на Добродетелната дружина, очаквайки да бъде свикана конференция на Силите по Източния въпрос, предлага на Н. Геров там да бъдат пратени и двама български представители, един от които евентуално да бъдел Чомаков.[12]

Чомаков има писмовна връзка и с един от шефовете на Одеското настоятелство, Н. М. Тошков, който през 1867, явно желаейки да спечели неговата подкрепа за екзархийския проект на Григорий VI, напразно го увещава: Почтенний ми приятелю! Сега или никога е моментът за решение на Въпроса.[13]

През лятото на 1872 на гости у Чомаков е П. Берковски, по-сетне председател на Хасковския революционен комитет и диарбекирски заточеник. Ча­кайки учителско място от Екзархията, той се запознава с живота на цариградските българи, като няколко пъти се среща с Чомаков, който с внимание и любопитство го разпитва за делата на емиграцията във Влашко XE "Влашко"  и за нейните водачи, особено за Любен Караве­лов. XE "Каравелов, Л."  Чомаков уверява госта си, че българските Кавур XE "Кавур" , Гарибалди XE "Гарибалди"  и Мацини XE "Мацини" [14] още не били родени, но наближавало времето да се родят и те за освобождението на своя народ. За момента обаче неговото политическо верую било: напред просвещение, а после – освобождение. Един от тези разговори в дома на Чомаков завършва с революционни песни, които Берковски XE "Берковски, П."  изпълнява по молба на домакина, чиито  XE "Петрова-Чомакова, Мария"  XE "Чомакова, Елена" дъщери пригласят на пиано.[15]

От страна на Левски Чомаков е предмет на специален интерес - през май 1871 той получава едно от заплашителните писма, подписани от Апостола.[16] Тези заплашителни писма не са някаква абстракция - като правило, Левски след това дири среща със съвсем конкретни искания към лицата, на които ги изпраща.

Тоест, погледната както откъм Левски, така и откъм Чомаков, описаната от Ст. Заимов среща не само е напълно възможна - но е и твърде вероятна.[17]

***

На успешна верификация се поддават и някои от детайлите.

Най-напред - датата. Тя е неприемлива. По всяка вероятност срещата се е състояла при второто посещение на Левски в османската столица, в края на август - началото на септември 1871[18]. При такава датировка Левски, който при това е сам, а не с Кънчев (който към Апостола се присъединява в края на септември 1871 и не е ходил изобщо в Цариград), не би могъл да изрече Каравеловото “Свободата не ще екзарх, а иска Караджата!” - тези и днес често цитирани думи са част от стихотворение, с което председателят на БРЦК през февруари 1872 в “Свобода” изразява разочарованието си от личността на първия екзарх, за когото основателно се опасява, че ще превърне нововъзстановената Църква в копие на ретроградната Вселенска патриаршия.

Но дали Левски по различен начин е казал нещо в смисъла на крилатия Каравелов стих или друго е било неговото послание?

Може би той просто е повторил думите си от заплашителното писмо[19]. Според Стамболски “сливенският народен представител [в Църковния събор] Добри Чинтулов беше получил едно писмо […], подписано от Левски, [с което] заплашваше чорбаджиите и ги призоваваше доброволно да дават пари на местните комитети, а екзархийските агенти [р. Хр. Ст], които увещавали съзаклятниците да се отказват от бунтовничеството и да си гледат работата, застрашаваше със смърт. Също такова писмо бяха получили и х. Ив. Пенчович, Д-р Чомаков и х. Николи Минчоглу, с бележка да съобщят съдържанието му и на другите народни представители поверително [р. Хр. Ст], защото ако издадат тайната [р. Хр. Ст], смърт ги чакало.”[20]

Може, плюс искане парично да се подкрепи революционната подготовка, към това да е добавил и гледището, което, пак според д-р Стамболски, “с младежка самонадеяност и решителност за пълна и щастлива сполука при всичките спънки и препятствия в предприетото дело” изложил, все по време на второто си посещение в Цариград, пред Стамболски, Стефан Илич и х. Иванчо х. Пенчович в къщата на последния на о. Халки: “Вие тука и из България - каза той [Левски] - трябва да следвате да занимавате духа на Портата и да отвличате вниманието на турските управници, както и на общественото турско мнение, ако може такова да съществува в Турско, към Екзархията, без да престава острата фаза в борбата с Патриаршията, додето ние вън се приготвим и издебнем събитията, които биха позволили обявяване на общото всестранно въстание.” Дълги и живи пререкания и препирни станаха между събеседниците относително начина на воденето на народните работи за освобождението ни, както от духовното иго в Цариград, тъй и от политическото в Букурещ и най-накрая се дойде до заключение, че двата начина се допълват един други.”[21]

Ако това сведение отговаря на истината[22], резонни тук биха била две заключения: първо, че, тъй като Чомаков е за безкомпромисна борба докрай с Патриаршията (за разлика от х. Пенчович и д-р Стамболски, които са за умереност), по този пункт еволюционистът и революционерът са говорели на общ език. И второ, че преди да прибегне, в изпълнение на своите заплахи, до крути мерки срещу отделни войнстващи антиреволюционни представители на Еволюционистите (като убийството на дякон Паисий), Левски пробва vis-à-vis да се сработи с тяхното ръководство в Цариград.[23]

***

Продължавайки верификационната операция, следва да се каже, че не могат да се приемат безусловно твърденията на Ст. Заимов, че Чомаков е туркофил и русофоб. Нещата са значително по-сложни.

Чомаков е привърженик на еволюционизма, който, съчетан с прозападните му предпочитания, обикновено изглежда като туркофилство. Често тъкмо това се смята за негова най-характерна идея. Наистина, той най-често гледа да сътрудничи с турците в преследването на своите цели. Отказвайки се да издига каквито и да било държавно-национални искания, той се старае срещу това да получи максимума в църковно-националната област. Много често освен това търси подкрепа от английската, а понякога и от френската дипломация. Също така нещо почти константно в неговото обществено поведение е и страхът от Русия.

Но и туркофилията, и англофилията, и русофобията са само средства, а целта е национална консолидация и единство на българите. Това личи от факта, че в определени случаи Чомаков се противопоставя и на турците (когато те застават зад унията или зад Патриаршията), и на французите (доколкото те протежират католическата пропаганда), и на англичаните (в качеството им на закрилници на протестантския прозелитизъм). А пък въпреки русофобията си, той сътрудничи с руското посолство срещу унията.

И във всички тези случаи неизменното е само филията (сиреч любовта) към българския народ и фобията (т.е. страхът) за неговото единство.

Определението “туркофил” не е много подходящо и защото борбата с Патриаршията, където лежи основната обществена дейност на Чомаков, е въпрос колкото църковен, толкова и политически. А турците, в съгласие с международните си договори, в най-важните му моменти, стриктно се съобразяват с волята на Русия. Така е и в 1845 и 1861, когато исканията на българите са неглижирани, а техните водачи – пратени на заточение. Така е и в 1869-1870, когато Въпросът получава своето решение, така е и в следващите години, когато става дума за приложение на Екзархийския ферман.

***

Също така сложно е и отношението на Чомаков към Русия.

През 1861 той идва в Цариград като русофил – а и като такъв го напуска през 1878 – и най-напред е в отлични отношения с руското посолство. Но в началото на 1863 той разбира, че Северната империя не намира интерес в и поставя непреодолими пречки пред създаването на отделна българска Църква. Това го прави най-яркият русофоб на Българското възраждане.

Тази русофобия е твърде дипломатична по своята форма. Например, колкото и голям противник да му е Игнатиев, Чомаков е в състояние да се среща с него, да разговаря, да спори, да губи и печели, съблюдавайки безупречен bon ton. След Санстефанския мир Чомаков отново е някогашният горещ русофил - той се връща в Пловдив, където Столипин го прави шеф на румелийското здравеопазване, съгласява се и единствената му дъщеря да се ожени за руски офицер - така че и до днес неговите наследници носят руско-българската фамилия “Петров-Чомаков”.

Но той не става безусловен русофил. Не след дълго трябва да е разбрал, че неговите резерви спрямо Русия запазват своята основателност. Няколко години по-късно, по време на Съединението и след това, Чомаков отново ще се нареди сред онези, които заради българските интереси не се боят от обвинения в русофобия.

Най-точен по въпроса за -филствата и -фобствата на Чомаков е Стамболов, който през 1887 в НС, при обсъждане на въпроса каква пенсия да се отпусне на Чомаков, заявява: “Д-р Чомаков е един от тия, които като работиха за Българския черковен въпрос, приготвиха освобождението на България. Той е едничкият от българските дейци, който не се е лутал ни при турци, ни при руси, ни при англичани, ни при други някои, а е водил чисто българска народна партия…”[24]

***

Съвсем точен е Ст. Заимов за отношението на Чомаков към Али паша. С турския Метерних мирският водач на Църковната борба завързва близки връзки. Редовните срещи (понякога по 1-2 пъти седмично – било в Портата, било в ялията[25] на пашата край Босфора) с този виден държавник стават ежедневие за Чомаков, който твърдо вярва в неговата благосклонност и на него най-вече се надява за изгодно решение на Църковния въпрос.

Измежду турските големци Али паша е този, който познава Църковната разпра най-добре и най-много е ангажиран с нея. Несъмнено е, че той неведнъж дава щедри обещания, чието неизпълнение после се чуди как да оправдава. Българите, вероятно не без ирония, често повтарят думите му “рахат олун”[26], които са част от отклоняващо просба по Въпроса изказване в смисъл: правителството се грижи да ви задоволи в границите на възможното, затова “рахат олун” и имайте още малко търпение. Чомаков не един път ще говори с разочарование за Али паша, но значително по-често ще го сочи с възторг и уважение. Така или иначе, тъкмо от неговите ръце, на 28 февруари 1870, българите получават и своята Magna carta libertatum – Екзархийския ферман.

Ако обаче, по време на евентуална среща Левски-Чомаков в края на август - началото на септември 1871, е станало дума за Али паша, то разговорът в тази си част трябва да е имал друг акцент - тъй като след няколкоседмично боледуване, точно по това време (25 авг./5 септ. 1871) Али паша си отива от този свят.

***

Верен изглежда и друг детайл от изложението на Ст. Заимов - препоръ­чи­телното писмо от Каравелов. Не само Чомаков, както се вижда от по-горе цитирания спомен на Берковски, се интересува от председателя на БРЦК - интересът е взаимен. С възторг Каравелов говори за Чомаков още в своите “Записки за България и българите”. Не без възхищение той рисува неговия образ и в по­вестта си “Децата не приличат на бащите си”. Там неговият герой из­повядва култ към волята и смелото действие, препоръч­вайки на един млад и нерешителен патриот молитвата:“Възстани, моя волйо, и земи онова, което ти се не дава от другите; ще да работя, ще да жерт­вам, ще да се мъча – и всичко ще да бъде мое.” [27]

И по-късно, като председател на БРЦК, в своята публицистика Ка­равелов ще демонстрира симпатии към Чомаков и неговата партия. Той високо оценява ролята на своя земляк и му дава силна морална поддръжка във вестниците си.[28]

Освен защото са земляци и далечни роднини, Чомаков и Каравелов, независимо че еди­ният е революционер, а другият – еволюционист, трябва да са изпит­вали чувство на сродство и поради – без да броим патриотизма – об­щото си преклонение пред либералната демокрация.

Прочее, ако Каравелов е трябвало да препоръча на Левски някой в Цариград, то това би бил най-вече Чомаков.

***

Вярно, но непълно Ст. Заимов излага политическото кредо на Чомаков. Освен мирната еволюция и лоялността към османците, които рязко го отграничават от Левски, за Чомаков има и други примордиални ценности, в рамките на които между двамата водачи биха се откроили допирни точки. Освен силният и действен патриотизъм, такава идейна ценност е самостоятелността[29] на българското национално движение. Добре известно е колко Левски държи българите в своите освободителни начинания да не бъдат зависими от никаква чужда сила. Много точни са, например, думите на З. Стоянов[30] по този повод: “Никому не се надявайте - говореше той [Левски].- Ако не сме способни да са освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това за да ни подчини отново в робство…” Ето и два цитата от самия Левски, които може би не са толкова ефектни, но свидетелстват не по-малко категорично в същия смисъл. Така, в писмо до Евлоги или Христо Георгиев от 6.10.1871 той казва: “От никого страннаго нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия.”[31] А до новопосветени в комитетското дело дейци с дата 19.02.1871 пише: “… да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени сили.” [32]

Не по-малко ревнив на тази тема е и Чомаков - той последователно и безкомпромисно се стреми да превърне българската кауза в напълно самостоен проблем, неподчинен на други сили или интереси, и да разчита за неговото решаване главно на собствени сили. Като италиански възпитаник, той, както може да се съди от някои негови текстове, може би в това си убеждение, освен от личната си нагласа, е бил по­вли­ян от лозунга на Ри­сор­джимен­тото “Italia fara da se”[33]. Колко важно е било за него българите сами да решават проблемите си личи, например, в следния откъс от негово писмо (1865) до най-близкия му приятел и съратник, Георгаки Стоянович[34]: “[…] националната самостоятелност ако ни лип­сва, сме жалка нация, длъжница на други народи, народ от необра­ботен материал, следователно – срам за нациите.” Освен това, тази чисто теоретическа постановка Чомаков много успешно прилага и на практика: не как да е, а самостоятелно, чрез чартизъм и лобизъм, той решава и Църковния въпрос.

***

Най-сетне, верни у Ст. Заимов изглеждат още два от детайлите.

Първо, и според д-р Стамболски в Цариград Левски се среща със Стефан Илич, на когото оставя няколко броя от в. “Свобода”.[35]

Второ, “Свобода” и “Македония”, дали защото е имало някаква договорка между Л. Каравелов и П. Р. Славейков, или поради непреднамерено сходство на техни възгледи, наистина нерядко са на едно и също мнение[36].

***

Цветистото свидетелство на Стоян Заимов за срещата между Апостола на Бунтовниците и Генерала на Черковниците поражда и въпроси, на които не намирам сигурен отговор.

Например: защо двата “канонични” източника, които съобщават за второто посещение на Левски в Цариград - М. Балабанов и д-р Стамболски - нищо не говорят за негова среща с Чомаков? Дали защото такава среща не е имало - както е заключил още Унджиев,- или защото те[37] не са знаели за нея? Или защото, като върли противници на Чомаков с недобросъвестна памет[38], и двамата спестяват за последния подробност, която би го представила в благоприятна светлина?

Друг такъв въпрос: Защо от своя страна Заимов, който специално след Освобождението е водил дълги разговори[39] с х. Ив. х. Пенчович за Левски, нищо не споменава за среща между тях двамата?[40] Защото х. Пенчович я е премълчал?[41] Или защото биографът не е искал да петни паметта на своя кумир с разказ за негово гостуване в дома на един от по-сетнешните му съдници, та е спестил детайл, с който инак би внесъл неповторим драматизъм (какъвто той най-настойчиво търси) в своята по евангелски  модел създавана творба? Или просто защото онова, което М. Балабанов и Хр. Стамболски пишат в актива на своя приятел х. Ив. х. Пенчович, се отнася за Чомаков?

Впрочем, тези въпрос биха могли да получат по-лесно решение, ако разглеждаме сведенията на Заимов, Симидов, Балабанов и Стамболски за цариградските срещи на Левски не като алтернативни, тон за което дава Ив. Унджиев, а като допълващи се. Според мен, нищо не пречи да смятаме, заедно с Н. Станев[42], че при посещението си в османската столица в края на август - началото на септември 1871 Левски се е срещнал и водил разговори по проблемите на българското освободително дело както с представители на Националната партия[43] (Чомаков, Хр. и Н. Тъпчилещови, П. Р. Славейков) - сведения за което дават Ст. Заимов и Ф. Симидов, така и с хора от Русофилската (х. Ив. х. Пенчович (?), Д. Гешоглу, М. Балабанов, Хр. Стамболски и пр.) - което пък е описано накратко от М. Балабанов и по-пространно от Хр. Стамболски.

***

Прочее, въз основа на изложеното дотук ще ми бъде позволено, надявам се, да заключа, че макар Левски да е изследван колкото никой друг българин, все още, както при задълбочен прочит на познати извори, така и в неизвестни архивни документи, за неговия живот и дейност могат да се открият немаловажни новости[44].