Една от особеностите на българското общество е, че то трудно се подава на силни масови чувства. Много трудно е да говорим за истински сензации, няма бестселъри, които да правят авторите си милионери, няма идоли, по които всички да лудват, няма непререкаеми авторитети, няма нито масови скърби, нито масови ентусиазми, и да стане чудо (като например успеха ни в Световното по футбол през 1994), то трае само три дни - сиреч, не е чудо. Изключение тук прави само Левски. Интересът към него е всенароден и кажи-речи константен, а всяка негова годишнина е като регулярно завръщане на все по-ярка звезда, прогонваща инак обичайната ни апатия. Досега левскиманията е достигала своите екстремуми в търсене отговор на два форсмажорни въпроса - “Кой предаде Левски?” и “Къде е гробът на Левски?”.

През 1999 се появи нова, претендираща за примордиална императивност тема - “Масон ли е Левски?” Не съм сигурен дали тя, поради своята относителна елитарност, ще измести или поне ще се наложи редом с другите две, които са общодостъпни. Във всеки случай, в навечерието на 170-ата годишнина от рождението на Апостола тя вече набира обем и сила.

Нека припомня нейната основна хронология - доколкото на мен ми е известна. През 1999 Иван Лалев, директор на Ловешкия музей, за пръв път лансира тезата, че Левски е масон. Това влезе в пресата[1] и в Интернет, беше представено и на няколко научни форума[2]. През 2004 друг автор, журналистът Румен Василев, без да се позовава на Иван Лалев, излезе във в. “Новинар” със серия статии под заглавие “Масонът Левски”, които на следната година издаде в книгата си “Масонската ложа и братството на Левски”.[3] Не може да се каже, че тези двама автори са предизвикали някакъв особен резонанс сред широката публика. Научната общност почти не реагира - чуха се възражения комай само от Маргарита Симеонова, ст.н.с. в БАН.[4] През февруари 2005 бях поканен от о. Боян Саръев да разговаряме в ТВ “Скат” по темата“Масон ли е Левски?”. Това стана повод да засегна този въпрос в една по-обща полемична работа, чийто първоначален вариант представих на научна сесия във Враца през май с.г. Нейните актове излязоха два месеца по-късно. Моето заключение гласи:

“Имайки предвид наличните сведения, много по-логично е да видим в Левски просто патриот, християнин и хуманист, отколкото масон. Освен това, няма никакви сведения сам Левски да се е възприемал като масон, или пък другите да са го възприемали като такъв. Най-сетне, не е за пренебрегване и един простичък аргумент. Масонството е елитарно, то е нещо като буржоазен интернационал. Левски обаче не е елитарен - той е народен. За мен е много трудно да си го представя в компанията на Моцарт и Гьоте, на Чърчил и Буш. По-лесно бих го видял да върви из Палестина след Христос, редом с другите апостоли. Мисля, че в такъв дискурс най-вече следва да търсим истинския Левски. Разбира се, и той, и национал-революционното ни движение като цяло консумират масонски влияния… но не те са определящите.”[5]

Това е контекстът, в който ми се вижда най-основателно да разположа новоизлязлата книга на Мл. Стоянов[6]. Тя се обявява категорично против масонската версия и е много по-обхватна и по-задълбочено както от това, което публикува М. Симеонова, така и от онова, което направих аз самият. Става дума за амбициозно полемично начинание - авторът си поставя за цел с научни методи и в общодостъпна, търсеща и литературни достойнства, форма да отговори на въпроса дали и доколко масонството е оказало влияние върху възрожденското ни освободително движение и в частност върху Левски.

При развиване на темата Мл. Стоянов върви от общото към частното - запознава читателя с масонството изобщо, сетне с европейското и балканското масонство, разглежда пътьом въпроса за произхода на някои от идеите в българското революционно движение през Възраждането, след това верифицира мненията за масонско присъствие в него. После идва основната тема: “Масон ли е бил Левски”, продължена с отношението на Апостола към смъртта и със съдбата на неговото наследство до Освобождението за да се завърши със създаването на първия музей на Апостола.

Искам особено да изтъкна безупречната интелектуална честност на Мл. Стоянов - той се старае да представи свободното зидарство обективно, както с позитивните, така и с негативните му страни (оценъчната глава носи названието “Светлосенските на масонството”) и заявява категорично “Книгата не е антимасонска.” Разбира се, доколко точно и премерено е изобразено това сложно международно явление, ще кажат специалистите по неговата история, теория и практика, какъвто аз не се явявам. Във всеки случай, несъмнено е желанието на автора безпристрастно да претегли коректността при боравенето с едни или други аргументи и факти.

Най-интересното в тази по-обща част за мен е текстът за Джузепе Мацини. През 19 Мацини е идол за всички революционери. Днес той е широко известен, като идейното му наследство, особено ксенофилският му национализъм, е на подчертана почит в обединявяща се Европа, а през 2005 най-тържествено бе отбелязана 200-годишнината от неговото рождение. У нас, ако не пред широката публика, то сред интелигенцията, този бунтовнически гуру също се радва на популярност. И той като Левски е носел славното прозвище “Апостол на свободата”. През 1946 двамата герои бяха паралелизирани от най-авторитетния български възрожденовед, проф. Хр. Гандев, който видя в Левски достоен адепт на може би най-видния революционер на изпълнения с неповторим метежен романтизъм 19 век. [7] В началото на новото хилядолетие в НБКМ бе подредена и изложба за Мацини, а току-що от печат излязоха актовете[8] на българо-италианската научна конференция, посветена на двувековния юбилей на знаменития генуезец (роден 1805).

В светлината на тези факти мнението на Мл. Стоянов за него звучи смело и нетрадиционно. Той смята, че Мацини става масон през 1834 и че точно на масонската закрила се дължи и неговата слава, и неговата странна за толкова губещ бунтар безнаказаност и дълговечност. Тази преценка е твърде задължаваща, ако се поддържа тезата, че Левски не е бил свободен зидар. Защото след това би трябвало да се обори един изключителен за български условия научен авторитет - проф. Хр. Гандев, който настоява за изключително влияние на мацинизма върху Левски. Затруднения ще създаде още едно обстоятелство: Мацини трябва да не е бил масон stricto senso - той членувал в организацията на “Баварските озарени”. А те, ако следваме класификацията на друг авторитет, Серж Ютен, макар да броели в редиците си много бивши, скъсали с правилото, забраняващо религиозни и политически дискусии в Ложите, масони, са само тайно политическо общество - за разлика от истинските масони, които си остават тайно посвещенско общество. Прочее, с главата “Мацини - вдъхновителят на революцията, вдъхновеният от масонството” Мл. Стоянов не се бои да хвърли предизвикателство с международни измерения.

Няма да се спирам в подробности на всички достойни за по-специално внимание места в книгата за да мога да се съсредоточа на най-важното - “Масон ли е Левски?”. Разбира се, отговорът на автора е: “Не!”

По какъв начин се стига до това категорично отрицание?

Главно на базата на сравнения Мл. Стоянов показва, че сред българските национал-революционери няма никакви масони. Нито Раковски, нито ТБЦК са свободни зидари. Корените на вижданията, които движат бунтарската ни емиграция, са в гръцкото освободително движение (Р. Фереос), Френската революция 1789 (Бабьоф), Просвещението (Дидро, Мабли). ВРО е оригинална идея на Левски, до която той стига след години на търсения, изправен пред проблема как да се постигне българската свобода. С това авторът преминава към конкретно разглеждане на масонската версия за Левски.

Най-напред той разглежда смисъла на препратката на самия Левски към “[18]61- во лето” като начало на “съпричастността му към народните дела”, което в масонската версия се приема за година на неговото вербуване в Ордена на свободните зидари от страна на членове на т.н. “Дружина на верните приятели”. Съвсем основателно Мл. Стоянов възразява, че тази патриотична, създадена по образец на гръцката “Филики етерия”, организация не е масонска и че не е сигурно тъкмо нейни хора да са дали на бъдещия Апостол подтика да зареже слугуването при вуйчо си и малко по-късно да се озове в Белград за да участва в Първата легия на Раковски. По-късните две посещения на Левски в Цариград, при които той се вижда с някои от “Верните приятели” (един от които, д-р Хр. Стамболски[9], подробно описава това), също с нищо не подсказват, че става дума за срещи на стари франкмасонски братя.

Искам да изтъкна, че това е най-същественото във възражението срещу новата версия за Левски. Няма никакви данни за инициация на Апостола в свободното зидарство - а е невъзможно да си преминал в такова състояние, ако не си се подложил на съответния посвещенски ритуал. Самите масони никога не са разпознали Левски като свой - например, има техни претенции върху Раковски и Ангел Кънчев, които авторитетите (В. Георгиев[10]) не оспорват, но не и върху Левски. Каквито и прилики с масоните да могат да се намерят у него, те ще доказват само, че пряко или косвено, съзнателно или не той може да е заимствал техни похвати, идеи, фразеология, символика, но не и че е бил един от тях. В тези разсъждения аз напълно се абстрахирам от каквато и да било политическа, морална или философска оценъчност за масонството - проблемът е чисто типологизационен, той се свежда до това как коректно да мислим историята си.

За илюстрация тук ще приведа част от преамбюла на “Наредата”, който всички познаваме достатъчно добре и който, ако се разсъждава спекулативно, много лесно може и по форма, и по съдържание да се вземе за несъмнено масонски. Целта на българската революционна организация, бележи Левски в своя най-известен документ, трябва да е “да са подигни храм на истината и правата свобода, и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности”. Свободата, равенството и братството най-напред ни подсещат за Френската революция 1789, макар тя да ги заимства от масонството; храмът, истината и съгласието също са любими понятия на свободните зидари (тяхната цел е възстановяване на Йерусалимския храм, т.е.  изграждане на общество в съответствие с рационалните принципи, с цел да се осигури на човечеството съвършено развитие). Но това са и основни християнски ценности. Затова, имайки предвид липсата на данни за франкмасонска инициация, много по-логично е да видим в Левски просто българин, християнин и човек, отколкото свободен зидар.

Мл. Стоянов разглежда, отново в сравнителен план, от по-друг ъгъл уставните и програмните документи на Левски (т.н. “Карловски закон и правилник” и “Наредата на работниците за освобождението на България”). Той слага ударението върху целесъобразността на неговите организационни, тактически и целеви постановки: Апостолът не служи на някаква готова доктрина, а заимства творчески с оглед практическите изисквания на задачата, която си е поставил, и в съгласие с личния си опит - и така създава своя собствениа революционна организация и свое собствено революционно учение (сплав от патриотизъм, конспиративизъм и християнски мартирологизъм). Той прокламира демократически централизъм, който е далеч от елитаризма на франкмасоните, и обявява, че след началото на революцията “Наредата” трябва да отстъпи на “нов военен закон” - което също е немислимо за един масон.

Сетне в “Масонството, българската революция и Левски” се сравняват пълномощното, която Левски получава след Общото събрание от април-май 1872, и клетвата, която, като Главен апостол, полага пред БРЦК, със съответните масонски текстове, като при тази операция разликите между едните и другите са видими и с просто око. В печата, който Левски поръчва на емиграцията, също няма масонски символи. Не се откриват масонски следи и в пълномощните, които Левски издава из България, и в клетвата, която се полага пред него. Същото се отнася и за структурата на ВРО, която би било твърде пресилено да се преценява като “масонска или полумасонска”. Все чрез сравнения Мл. Стоянов показва и други отлики на ВРО спрямо масонската организация - като например, че при масоните в едно населено място могат да съществуват няколко ложи, докато при Левски комитетите са само по един. При свободните зидари по конспиративни съображения ученикът познава само своя майстор - във ВРО Левски, Общи, Кънчев и други видни дейци са известни на всички комитетски членове. Докато при свободните зидари нищо не бива да остава на хартия, ВРО поддържа свой архив и никой от нея не получава, пак за разлика от масонската практика, членски “диплом”.

В същото време Мл. Стоянов не оспорва заемките на Левски от карбонари и масони - като псевдоними на лица и населени места, шифър, клетва, парола и пр., които той съвсем основателно преценява като свидетелство за прагматизма на ВРО и нейния създател, а не за масонска принадлежност.

Начинът на общуване на Левски, продължава Мл. Стоянов да изгражда своята визия за темата, също не може да се характеризира като непременно масонски или карбонарски - негови обръщения като “брате” и “братовчеде” не притежават регулярност, те са израз на по-специално отношение, което при това се мени, към един или друг деец. Целувките на Левски също не водят със задължителност към масонството - те с повече основание могат да намерят своята референция в евангелската практика, с която Левски, като духовно лице, е бил добре запознат.

Мл. Стоянов не подминава и щекотливия въпрос за размонашването на Левски, като характерът на неговата интерпретация личи от заглавието на тази  част, което гласи “И си остана дякон”.

Все така задълбочено и обхватно авторът довежда разказа си до Освобождението, като подлага на критична преценка всичко онова в национал-революционното ни движение, което би могло да се изтълкува като масонство. За илюстрация тук ще се спра по-подробно на още един пример. Става дума за снимката от 1875, на която са Хр. Ботев, Ив. Драсов и Н. Славков. Тримата са седнали зад кръгла маса, върху която има кръстосани револвер и нож и мъртвешка глава (човешки череп с кръстосани под него кости). Пред масата, захвърлени на пода се виждат шапка с периферия, вестници, книги. Тази снимка е доста известна, тя притежава и талантливи живописни вариации: например, Златю Бояджиев, неведнъж рисува Ботев, към който има специални предпочитания, с най-впечатляващото от нейния декор - оръжието и мъртвешката глава, към които понякога добавя и чаша вино. В българската историография тази снимка вече е изтълкувана като своеобразна визуализация на личния борчески идеал на Ботев.[11] За разлика от лозунга на национал-революционното ни движение като цяло, който гласи “Свобода или смърт!”, поетът се опива от друго, много по-екстремен финал: “Свобода и смърт юнашка!” Макар да има главно нравствено-изкупителен смисъл и да се вдъхновява най-вече от Карл фон Моор, главен персонаж в Шилеровите “Разбойници”, след 11 септември 2001 тази визия на най-последователния български бунтовник някои се опитаха да тълкуват като суициден тероризъм в стил камикадзе, мотивирен с практически и религиозно-приложни съображения, а не като етичен императив на борба, в която няма как да не пострадат и невинни.

Напоследък, обаче, тази без съмнение силно подтекстова снимка бе представена като нагледно свидетелство за клетва на трима български национал-революционери пред масонски сакрални предмети.

Какъв е отговорът на Мл. Стоянов?

Съвсем точно той изтъква, че при липса на посвещение всяка инак масонска метафора е само знак без фиксирано съдържание. Това са послания в свободен, а не в строг смисъл и затова ние, непосветените, лесно ги разчитаме. Много по-естествено е, продължава Мл. Стоянов, да видим в мъртвешката глава презрение към смъртта и готовност за саможертва във въоръжена борба (символизирана от револвера и ножа) плюс отрицание на просветителството (представлявано в мизансцена от буржоазно-интелигентските атрибути - книги, вестници, мека шапка), отколкото строго дефиниран знак, който би имал масонски смисъл само ако е поставен в стаята за размисъл при инициация. Освен това, все така основателно коментира авторът, ако тримата са били масони, те не биха си позволили да профанират съществена част от посвещенския ритуал и реквизит на свободното зидарство.

След обилието от сравнителни анализи, които разкриват голяма задълбоченост и отлична ментална техника, заключението на Мл. Стоянов е кратко, но съвсем  обосновано: “масонството, бележи той, има място в българското революционно движение като фактор, даващ подтици за дейност в редица направления. Като чуждо явление и присъствия, то винаги си остава встрани от широките обществени слоеве и е непригодно за голямата част от изявените ни революционери като теория. А тези, които все пак по някакъв начин се докосват до него, избягват афиширането му и не го превръщат в практика като в Румъния, Сърбия и Гърция поради другите задачи, стоящи пред българското дело, за реализацията на които се изисква не философско посвещение, а практическа революционна работа.”

Би могло още дълго да се говори за книгата на Мл. Стоянов. Но аз ще спра дотук с надеждата, че съм създал що-годе пълна и ясна представа за нея и че съвсем оправдано ще прозвучи моята преценка: всеки, който се интересува от проблема за масонството и българското национал-революционно движение през Възраждането, би трябвало да се запознае с нея. Сигурен също, че и специалистите-възрожденоведи няма да я подминат, защото в нея вниманието дори на врелия и кипял професионалист има от какво да бъде привлечено и задържано.

(Под печат)