АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ Е НАЙ-ЯРКИЯТ И ДРАМАТИЧЕН ЕПИЗОД В НАЦИОНАЛНОТО НИ ВЪЗРАЖДАНЕ

Интервю с проф. Илия ТОДЕВ, ръководител на секция “История на българския народ през 15-19 в.” в ИИ при БАН:

Учителско дело, № 14, 17.04.2006, с. 8

В.: След броени дни ще отбележим 130 години от избухването на Априлското въстание. Какво представлява това събитие в българската история?

О.: Априлското въстание е най-яркият, най-неподправеният и най-драматичният епизод в националното ни Възраждане. Ако някой иска да узнае направо от извора какво сме ние, той трябва да изучи Априлското въстание - както по основните извори, така и по техните научни и художествени интерпретации.

В.: Съществуват ли аналогични събития в световната история?

О.: Не съм сигурен, че може да се открие точен цялостен аналог. Но не е трудно да се паралелизират отделни личности и събития. Например, Ботев прилича на Че Гевара, бранителите на Перущица наподобяват онези на Масада[1]. Повече бих искал да кажа за сходството между кланетата в Батак и в Канпур. Родопският градец е най-емблематичната част от Априлското въстание и най-вече чрез него то упражнява голямото си въздействие върху последвалите събития - “без Батак, вярно преценява още Вазов, нямаше свободна България.” Както е известно, след няколко сражения баташките въстаници разбират, че противникът им е много по-силен и че борбата е безсмислена. Те изпращат парламентьори при турския главатар Ахмед ага Барутанлията, който тържествено обещава, че ако капитулират, нищо лошо няма да им се случи. Въстаниците предават оръжието си, но вместо милост, Барутанлията заповядва поголовно клане. Канпур, пък, е едно от трите главни огнища на голямото Сипайско въстание в Индия през 1857. Градът, защитаван от около 200 британски колониални войници, с още около 250 цивилни европейци, е обсаден от многократно повече въстаници, начело с Нана Сахиб. Англичаните издържат 20-ина дни. Накрая, загубили надежда да получат подкрепление отвън и след тържествено обещание от Нана Сахиб, че ще им позволи да се изтеглят невредими, те слагат оръжие. Но сипайският вожд веднага погазва думата си и ги избива. Малко по-късно най-варварски са изклани и цивилните. Днес на това място се издига един от най-големите паметници на английското управление в Индия. Пръв Уолтър Беринг, официален британски анкетьор за турските зверства през 1876, изтъква близкото съотвествие между двете кланета: “На Ахмед ага и неговите хора принадлежи отличието да са извършили може би най-отвратителното престъпление, опетнило историята на настоящето столетие, като единствен Нана Сахиб, струва ми се, им съперничи по злодеяния.” Тази аналогия е интересна по три причини. Първо, защото тя, според мен, усилва ефекта на Гладстоновата пробългарска агитация, която попречва на британското правителство да окаже достатъчна подкрепа на турците. Второ, тя може да послужи и за по-точен коментар по темата “Батак ‘876”. Например, Вазов хвърля упреци към батачани, задето не се борили докрай, а предали оръжието си. В Баташкото клане и в ослепяването на пленените след битката при Беласица в 1014 цар Самуилови войници той вижда двете най-големи унижения за България. И дори в най-силното от патриотичните си стихотворения, “Опълченците на Шипка” той говори, че “Беласица стара и новий Батак в миналото наше хвърлят своя мрак.” И след Вазов, Баташкото клане е тълкувано едва ли не като позор за България и е ставало повод за национал-песимистични разсъждения. Аналогията, обаче, между Нана Сахиб и Барутанлията може да ни покаже, че дори несъмнено велики нации като англичаните имат своите Баташки кланета. Което означава, че вината и срамът за трагедията са не за жертвата, а за палача. И накрая трето, Беринг, като туря на една плоскост събитията в Батак и в Канпур, ни представя в по-вярна и в по-достойна светлина от Гладстон, комуто принадлежи главната заслуга за мащабната и ефикасна “българска агитация”, но който не иска да се съгласи, че наистина е имало въоръжен български бунт: “все едно да приемем, че овцете са нападнали касапина си” - аргументира се той.

В.: Каква е позицията на Великите сили и Русия по събитията от “Кървавия април”?

О.: Големите европейски държави не са единни пред българското въстание и неговото дивашко потушаване. Британското правителство е против решителни мерки срещу султана. Разгромена само няколко години преди това от прусаците, Франция е кажи-речи безучастна. Австро-Унгария е готова да позволи промени, но само при категорични гаранции за своята експанзия в посока Босна и Херцеговина, Македония, Солун. В много деликатно положение е Русия - тя има стратегически интреси и позиции на Балканите и се радва на традиционен престиж там. Цар Александър ІІ е много благосклонен към българите, но се чувства слаб да действа сам - а това застрашава репутацията му на закрилник на славянството и на православието. Най-важен като че ли се оказва Бисмарк, който иска максимално да активира Източния въпрос и така да получи свобода на действие на запад. По този начин Кримската антируска коалиция, която 20 години пази източновъпросното статукво, през лятото на 1876 окончателно се разпада. “Железният канцлер”, желайеки повторно да разгроми Франция и така да си осигури доминация в Европа, не само принуждава австрийския си колега Андраши да хармонизира хабсбургските балкански интереси с руските, но и почти насила натиква в ръцете на своя руски колега Горчаков като антитурски карт-бланш германския благосклонен неутралитет. Така се стига до неблагоприятна за турците разстановка на силите на международната арена, която позволява на Русия, макар и не много охотно, да започне войната от 1877-78. Така и Априлското въстание, станало най-важен елемент в новата Източна криза, води до Освобождението.

В.: Какъв е отзвукът на Априлското въстание в европейски и световен мащаб?

О.: Априлското въстание става вероятно най-голямата хуманитарна кауза за световната общественост през 19 в. Ако в официалната сфера най-важни са гледищата на немския канцлер и на руския император, от обществените реакции най-въздействаща върху хода на събитията е тази в Англия. Британската общественост през лятото и есента на 1876 е обхваната от истинска истерия, която в историята остава като “[про]българска агитация”. Начело застава водачът на Либералната партия Гладстон, в чието обществено поведение етичните императиви заемат особено място. От една страна, без съмнение английските либерали използуват случая за да натрупат капитал срещу своите противници - управляващите консерватори на Дизраели. Осъждайки Турция и подкре­пяйки българите, те дават израз на своите опасе­ния, че султа­нът може би вече не е достатъчно надежден гарант на британските интереси в Източното Среди­земноморие и затова трябва, подобно Русия, да се залага на възраждащите се бал­кански народи против статуквото. “Българската агитация” в Англия е моти­вирана и от чувство за историческа вина; британ­ците, бидейки най-големите за­щитници на Османската импе­рия, се усещат в някаква степен отговорни за турските зверства в България, тяхното самолюбие на велика им­перска нация е дълбоко уяз­вено от безогледните жес­токости при поту­шаване на Априлското въстание. Прочее, не може да се отрича големият чисто нравствен заряд на кампанията. Британците искат не само печеливша, но и морална политика. Кампанията на либералите в Англия е показателна за високата морална стойност на българската кауза. Но най-силен е отзвукът от “Април ’76” в славянския свят, където, разбира се, първенство държи Русия. Докато царят, макар да проронва сълзи за страдащите българи, се колебае, неофициалните настроения на руското общество са изразени най-недвусмислено от Достоевски. В своя “Дневник на писателя” (това са мнения по текущи, предимно политически, въпроси) той неведнъж категорично заявява: “нужно е турците да бъдат наказани, България следва да се освободи, Цариград трябва да бъде завладян”. Както в Англия, така и тук имперски интереси се смесват с нравствени императиви и с национално-психологически особености. Във Франция пък, за Юго, “българските ужаси” показват нуждата от обединение на стария континент. “Да се премахнат империите, които убиват! - провиква се той в Сената, рисувайки потресаващата картина на Баташкото клане. - Европа трябва да създаде свои Съединени щати! Уви, бъдещето е Бог, влачен от тигри.”

В.: Напразно ли бе Априлското въстание? Защо то не успя?

О.: Това е труден въпрос - всъщност, става дума за два трудни въпроса. И по двата има спорове. По първия - съществуват преценки, че въстанието е било не просто ненужно, а направо вредно. Защото то предизвикало Руско-турската война 1877-78, тя пък в крайна сметка довела до Берлинския конгрес, от който произлезли Балканските и Първата световна войни, които за нас завършват с две поредни национални катастрофи. В контрафактуални разсъждения от такава гледна точка като по-добра опция се изтъква възможността за възстановяване, чрез културна борба за единство и напредък, на държавността ни при обстоятелства и с успех, подобни, например, на онези при чехите, които, отдадени на мирно съзидание за национална консолидация, дочакват крушението на владеещата ги Хабсбургска империя без да прибягват до силата на оръжието. Противното мнение, което господства в науката, настоява, че Априлското въстание и последвалата Руско-турска война са били единственият ни път към държавно-политическа свобода, че инак бихме имали съдбата на арменците или кюрдите. Що се отнася до втория въпрос - тук също няма еднозначен отговор. Според едни, въстанието не само не е успяло, но не е и могло да успее; то било “луда работа, но Освобождението дошло дюшеш”. Според други, не може да се каже, че Априлското въстание не е успяло; всъщност, то постига целта си. Тези, които го планират и ръководят, очакват не само и не толкова пряка победа на бойното поле; те повече искат да предизвикат сблъсък на турците с по-голяма сила, от който очакват полза за България. Според това гледище, Гюргевските апостоли са успешни революционери, защото вярно преценяват, че моментът за едно българско въстание е дотолкова благоприятен, че е в състояние да превърне в триумф дори неговото поражение. Това е сполучливо, макар да изглежда софистично.

В.: В заключение - кога според Вас започва реалното свобождение на България от османска власт?