ИТ - Екзархията

Свикнали сме да смятаме, че съвременната ни държавност започва с Освободителната война и Санстефанския мир (1878), с Учредителното събрание и Търновската конституция (1879). Наистина, това са много важни събития в националната ни история. Но, погледнати под правилен ъгъл, те всъщност са само жалони в процес, чието начало се поставя от Екзархията.

Извикана на живот по силата на султански ферман от 27 февр./11 март 1870, тази институция се създава във възела от международни противоречия, известен като Източен въпрос. Пряко или косвено отношение към Българския църковен въпрос имат всички Велики сили, както и всички балкански страни. Макар че формално е вътрешен за православието конфликт, той най-живо интересува и другите две големи християнски общности - католици и протестанти. Прочее, както основателно бележи Георги Раковски, въпросът за възстановяването на българската Църква е малък Източен въпрос.

Въпреки сериозните външни интереси, или пък може би точно поради това, неговата позитивна финализация е заслуга най-вече на българите, които регистрират по този начин най-дълголетното си и най-резултатно колективно усилие. На фона на кървавите вътрешнобалкански борби, които по-късно ще спечелят на Полуострова стряскащия епитет “барутен погреб на света”, мирното и необикновено успешно Българско църковно движение е нещо наистина забележително. С него българите демонстрират подчертан вкус, макар че по-сетнешната история говори за неумение той да бъде отстояван, към мирните средства за решаване на големите си проблеми. Екзархията е резултат изключително на търпение и постоянство, на политика и дипломация.

Още по-забележително е, обаче, че Екзархията е много повече от Църква.

С нея започва и официалният живот на българската нация. Всички знаем думите, които, според Вазов, произнася отец Паисий при написването на своята велика творба:

“От днеска нататък българският род
история има и става народ.”

Всъщност, “История Славянобългарска” е само началото на това “ставане”, на това превръщане на българите в нация. Безсмъртното дело на светогорския монах показва, че с него те само започват да се съзнават като нещо различно от другите. Завършек на този процес е именно Екзархийският ферман, с който не само турският султан, но и Великите сили, от които той е едва ли не 100 на 100 зависим, ни признават за отделна общност под формата на самостойната Църква. Дотогава минаваме за част от рум-милета, тоест от православните под върховенството на Вселенския патриарх. Едва след Екзархийския ферман не само за себе си, но и за другите, не само де факто, но и де юре ние ставаме отделна нация.

Както е известно, в Модерното време властва принципът за самоопределение на индивидуалните и колективните личности. По силата на този принцип, веднъж признати за отделна нация, българите получават и валидно в международните отношения право на своя държава. Прочее, Екзархията притежава и мощна държавотворна потенция. Затова не е изненадващо, че през 1874, тоест 4 години преди да подпише Санстефанския мир, граф Игнатиев изрично отбелязва, че с учреждаването на Екзархията: “…българското национално движение получи своя тласък и неговото по-нататъшно развитие вече не би могло да бъде спряно. Но е необходимо то грижливо да се насочва в посока, която да не бъде противна на нашите интереси и на православието. Създаването на една България е само въпрос на време и на благоприятни обстоятелства.” Приблизително същото заключение прави и английският посланик Х. Елиът: “Няма съмнение, че Българската екзархия е тайно смятана като предварителна стъпка за българската автономия.”

Екзархията е не само институционален атрибут на българската нация. Освен че е едва ли не годна автоматично да отведе българите до заветната собствена държава, самата Екзархия обладава немаловажни свойства на държава, тя притежава свръхфункции, които позволяват да се говори за държавност преди държавата. Държа да отбележа, че тук цитирам заглавието на една неотдавнашна работа, която регистрира същия феномен и в предосвобожденските ни медии и чието пълно име гласи: “Държавност преди държавата. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика”.

За какви свръхфункции на Екзархията става дума?

Според османската традиция духовните учреждения имат и важни светски пълномощия - съдебни, административни, финансови. Най-широки са те в културно-образователната област - именно Екзархията ръководи българската просвета и може да събира данъци за нейната издръжка. Според член 5 на Българския ферман екзархът има право и да представлява своето паство пред местните и централните нива на държавната власт. Фактически той представлява българите и пред посланиците на Великите сили в Цариград. Поради всичко това, Екзархията не е елементарна религиозна институция, тя, бидейки форма на културно-национална автономия, е зародиш на държава - от пълния обем на изключителния държавен прерогатив на нея й липсват само полиция и армия плюс юрисдикция върху наказателните дела от по-сериозен характер.

Тук е необходим пояснителен екскурс. Обикновено у нас въпросът за статуса ни в рамките на Османската империя се описва по два основни начина. Тон за единия дава категорията “турско робство”, за другия - “турско присъствие”. Ако искаме да не звучим елементарно, ние трябва да изтъкнем, че милетите, тоест, отделните вероизповедни общности, сред които и българите в 1870 се нареждат благодарение на Екзархията, притежават по начало немаловажна автономия. Заедно с това, обаче, милетът е и форма на дискриминация, който силно напомня еврейските гета из средновековна Европа или, ако търсим паралели в Съвременността, южноафриканските бантустани. В ранните векове на своето съществуване, милет-системата укрепва Османската империя. През 19 век обаче, и турците затова тогава много искат да се избавят от нея, тя в действителност подравя тяхната обширна, но трудно можеща адекватно да отговори на модерните предизвикателства държава, особено на властния национален принцип.

Разбира се, държавностната природа на Екзархията не остава скрита за съвременниците. Например, за приложение на Фермана през 1871 в имперската столица Цариград е свикана общонационална асамблея. Излъчени от главните общини, които са гръбнак на Църковното движение, 50 български представители заседават в продължение на шест месеца, разисквайки въпроси, които по своята същност са много повече светски, отколкото църковни. Консервативно-клерикалните дейци разтревожено питат “православна Църква ли устройваме, или Американска република”. И наистина, изработеният тогава Екзархийски устав по-скоро прилича на основен държавен закон, а не на религиозен правилник. Така Църковно-народният събор от 1871 се превръща в първия български парламент, предвестник на Учредителното събрание от 1879.

В най-важната си част (член 10) Екзархийският ферман сочи пределите на българската земя, която е разделена на две категории. Безспорната обхваща Мизия и Северна Тракия. Южна Тракия и Македония се смятат за смесени в етническо отношение и поради това за спорни. Там, все по силата на член 10, по-късно се провеждат допитвания, които доказват, че тяхното православно население в грамадното си болшинство е българско и на това основание те също влизат в диоцеза на Екзархията. Турците дълго се колебаят преди да се съгласят да посочат пространствени граници на българската Църква. Те предпочитат екстериториална Екзархия, защото се опасяват, че една нация, ако има своя ясно очертана територия, лесно може да се превърне в отделна държава. Техните страхове се оправдават напълно. Именно от екзархийския диоцез, и в безспорната, и в спорната му част, свиканата през 1876 Цариградска конференция, в резултат на трагичното Априлско въстание, създава две автономни български области. Все същата територия, от която се изрязват някои части (като Северна Добруджа, например), но към която се добавя излаз на Егейско море, две години по-късно се превръща в Санстефанска България.

Прочее, в една или друга степен Екзархията, освен че е Църква, притежава и трите компонента, които изграждат държавата като институция - територия, народ и власт. А и самото Църковно движение, на което Екзархията се явява венец, е религиозно само по форма, по същността си то е политическо. Освен от всичко казано по-горе, това добре проличава и от факта, че клирът, начело с, наистина, неустрашимия духовен пастир Иларион Макариополски, играе по-скоро роля на символ. Реалните действия, които водят до успеха в Църковния въпрос, са дело изключително на миряните начело с д-р Стоян Чомаков, пръв професионален политик на модерна България, Гаврил Кръстевич, забележителен юрист и богослов, Петко Славейков, блестящ журналист и общественик.

Така, за разлика от средновековните български Църкви, които са изцяло функция на държавата и споделят нейната съдба, Екзархията не само е създадена в отсъствието на съвременната българска държава, но е и нейна едва ли не безусловна предпоставка. И затова, когато Санстефанска България е жестоко окастрена, Екзархията оцелява и не само запазва, но и разширява своя периметър чрез присъединяване на спорните по смисъла на Фермана епархии от Македония и Южна Тракия.

Поемайки толкова важни отговорности, Екзархията още от началото се изправя пред големи предизвикателства. Заради привързаността й към националната кауза, през 1872 на поместен събор гръцките Църкви я обявяват за схизматична. Това е сериозно изпитание, което продължава до февруари 1945, когато Схизмата е вдигната. Макар че в името на националните интереси Екзархията се натоварва с държавнически функции, тя достойно изпълнява и своята душеспасителна роля. Патриотизмът, на който тя вдъхновено служи, не пречи на благочестието на нейните пасоми, а го усилва и разширява. Изричано на роден език и от родно духовенство, Божието слово много по-лесно намира пътя към сърцата на българите, които имат две религии - вярата в Исус и култът към Отечеството. Чест източник на разочарование - и поради това поле за безразличие или нихилизъм, като Църковен въпрос те са необикновено благодатни - вследствие на което тъкмо Възраждането е епохата, в която народът ни най-силно усеща Църквата като своя майка. Прочее, каквито и кусури да могат да се намерят в Екзархията, неоспорим е фактът, че нейното време е най-стойностният период в нашата религиозна история.

Когато се заявява, че без Екзархия не би имало Трета българска държава, или най-малкото, че нейното създаване би се забавило и усложнило, необходимо е да се коментира още нещо, което като че ли най-добре е отразено в един Каравелов стих. "Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята - Свободата не ще екзарх, иска Караджата" - написва през февруари 1872 председателят на БРЦК за да напомни на своите сънародници, че, въпреки току-що избрания пръв български екзарх, окончателната цел все още не е постигната. Но в нашето съзнание, далеч не само заради Каравелов, разбира се, екзархът не просто не помага на Караджата в освободителните му усилия, а му пречи.

Всъщност, ако погледнем непредубедено на нещата, ще видим, че черковниците и революционерите най-често са сътрудници в националното движение. Конкретни примери за това има достатъчно, аз ще посоча само два - дипломатическата акция на Екзархията през 1876 и Хаджидимитровата чета.

През съдбовната 1876, макар по принцип да е против революционното движение, чрез пратеничеството Цанков-Балабанов на практика тъкмо Екзархията съвсем съзнателно става най-важния инструмент, посредством който от поражение Априлското въстание, предизвиквайки Освободителната война, се превръща в триумф за България.

Що се отнася до Хаджидимитровата чета - преди да бъде разбита, тя, както е известно, дава няколко образцови сражения на турските потери. Макар българите общо взето да остават пасивни, воинската доблест на тази гарибалдийска акция показва, че въстаническите им възможности не бива да се пренебрегват. Тъкмо това кара Високата Порта да побърза да оповести своето становище във вид на два проекта, които са един от трите най-важни маркера в Църковния въпрос, в отговор на подаденото цяла година преди това прошение за отделна българска Църква. По този начин подвизите на 127-те юнаци, освен, че записват златна страница във военната ни история, се превръщат и в един от важните фактори, принудили турското правителство да не прекалява с протакането на Църковния въпрос.

Прочее, въпреки цялото ни уважение към автора на “Хубава си, моя горо”, можем да заявим, че в реалното ни минало екзархът и Караджата са си помагали. Днес те трябва да си подадат ръка и в нашите представи за Възраждането.

От уточнение се нуждае още един въпрос - 11 март не хвърля ли сянка върху 3 март?

Отговорът е: категорично не!

Екзархията не е алтернатива, а е съществена част от предисторията на Санстефанска България, която, колкото и имагинерна да е, си остава единствената досега целокупна България и най-вече затова вероятно си струва денят, в който тя е създадена, да ни бъде национален празник. Но още Вазов се терзае от въпроса какво и колко е българското участие в сътворяването на Графигнатиевата България. Не е ли най-сетне време да допълним нашия национален поет в смисъл, че не само заради славните подвизи на Опълчението и изобщо на нашите национал-революционери, но и заради Екзархията, свободата, тоест нашата трета държава, не ни е дар?

Лесно се вижда, че всичко казано дотук предлага, след 15 години фундаментални промени в страната, преструктуриране и на историческата ни памет, която не отговаря на предизвикателствата, пред които сме изправени.

Разбира се, преоткривайки истината за Екзархията, следва да се пазим от нейното хиперболизиране. Като изтъкваме заслугите на черковниците, не бива да подценяваме постиженията на революционерите. Защото и едните, и другите обичаха безпримерно България и тъкмо тази любов сътвори нейното държаво-национално възраждане. Прочее, става дума за преподреждане на националния ни пантеон, за, ако се изразяваме на жаргона на информатиката, оптимизация на нашия харддиск, без която кой да е компютър работи с много нисък КПД!

[ii] Тази дата (изчислена, разбира се, според Егира, т.е. 8 зилхидже 1286), стои върху самия ферман. Тъй като се пада в петък, който за мюсюлманите е свят и неработен, съществуват мнения, че тя трябва да се смята за фиктивна, а като рожден ден на Екзархията да се приема 28 февр./12 март 1870, когато по един екземпляр от султанската харта е връчен на всяка от страните в поредната Българо-гръцка смесена комисия по Църковния въпрос - вж. Митев, Пл. Два дискусионни въпроса от ранната история на Екзархията. - В: Българската църква през вековете. С., 2003, с. 196 сл.

[iii] Могат да се срещнат български текстове, където тази оценка, не само в елативната, но и в положителна й степен, не се споделя - срв. тук по-долу, б. 18

[iv] За редицата от събития и съчетанията на обстоятелства и фактори, които водят до Фермана, вж. Тодев, Ил. Д-р Стоян Чомаков (1819-1893). Живот, дело, потомци. ч. 1. С., 2003, гл. 3, § 3-4.

Текстът на височайшия документ отразява в една или друга степен гледищата на всички заинтересовани страни - но най-вече онези на българите. Негов съставител е Г. Кръстевич. Най-важната му част - териториалните стипулации, фиксирани в чл. 10, - по всяка вероятност е дело на граф Игнатиев (вж. Същият. Граф Игнатиев и принципът за единство на православието. - в: Същият. Триъгълник на надеждата. Студии и есета по Българско възраждане s.a.l. [С., 1995], с. 205-206) - цариградски посланик на Русия, на която другите Велики сили признават приоритет във всичко, касаещо православието. Първоначално руският посланик е против отделна българска Църква; после, давайки си сметка, че тя, благодарение усилията на д-р Чомаков, мирски водач на Църковната борба, може да се създаде и без негово участие, той започва да се държи по начин, който напълно отговаря на политическата максима “Ако нещо трябва да стане, то по-добре е то да стане с нас и чрез нас, отколкото без нас и против нас” (вж. Същият. Генерал Игнатиев и доктор Чомаков. - в: Дойно Дойнов. 75 години. С., 2004, с. 142 сл.).

В съответствие с това, тъкмо Игнатиев, добил междувременно заради голямото си влияние в Цариград прозвището “Москов-Султан”, е този, който получава (вероятно чрез Махмуд Недим паша, русофил, по това време министър на Марината и най-голям негов довереник в Къснотанзиматския establishment) одобрението на султан Абдул Азиз за Фермана (Същият. Граф Игнатиев, с. 214-215). Все той, като заплашва с изгледи за опасни за реда (измислени, но не невъзможни?) манифестации - заради висящия им Въпрос и по случай 1000-годишнината от създаването (март 870) на тяхната национална Църква - от страна на българите, оказва натиск да не се бави обнародването на Екзархийския ферман - защото великият везир и външен министър Али паша, заради привичката си да протака, но и заради съмнението си, че августейшият акт действително отговаря на имперските интереси, не бърза с промулгирането на веднъж вече съгласувания документ (Кирил,патриарх Български. Граф Н. П. Игнатиев и българският църковен въпрос. Изследване и документи. Т. I. С., 1958, д. 49, с. 300).

[v] Относно генезиса на българската нация има две основни гледища. Според едното, тя се оформя още през Средновековието, след турското нашествие изпада в колапс, а през Възраждането се връща към пълнокръвен живот. Според другото, тя възниква през Възраждането, а дотогава българите се намират в състояние на народност - т.е. в по-нисък стадий от развитието на етническите общности. Така или иначе, едно е сигурно - през Възраждането българите (отново?) стават нация.

[vi] Игнатьев, Н. П. Записки графа… (1864-1874 г.). - В: ИМИД, 1915, № 2, с. 187-188.

[vii] Пантев, А. Англия и Българският църковен въпрос. - В: В чест на академик Димитър Косев. Изследвания по случай 70 години от рождението му. С., 1974, с. 152.

[viii] Константинова, Здр. Държавност преди държавата. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. С., 2002; срв. тук, текста на В. Бонева, б. 3. По този въпрос съществува голямо и неособено аргументирано разногласие: от твърдения за и при турците “неизчезваща българска държавност” до преценки, че към момента на Освобождението българският народ бил “политическа табула раза” - вж. у Петков, П. Ст. Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г. В. Търново, 2003, с. 17 сл.

[ix] За милета и неговата предистория вж. тук, текста на Св. Иванова.

[x] Стамболски XE "Стамболски, д-р Хр." , Д-р. Хр. Автобиография, дневници и спомени на … от Казанлък. Т. 2 (1868-1877). С., 1927, с. 113; подобни роптания намират място и в колоните на в. Турция, г. VI, № 12, 9 май 1870).

[xi] Вж. неговия текст в: Църковно-народният събор 1871 г.

[xii] Тодев, Ил. Д-р Стоян Чомаков, ч. 1, гл. 4, § 1. В едно неотдавнашно - и твърде добро! - съчинение екзархийският устав е окачествен като “първата преддържавна българска конституция” - Петков, П. Ст. Цит. съч., с. 55. Граф Игнатиев, пък, който е отлично запознат с материята, го нарича “Органическия устав на българите” (“l’Oustaw organique des Bulgares” - ЦДА, ф. 1318, оп. 1, ае. 3734, л. 132), а това, както е известно, в политическия лангаж на 19 в. е друго име за “конституция”. В литературата е утвърдено мнението, че екзархийският устав не бил санкциониран от турците. Всъщност, след няколкогодишни протакания, Портата утвъждава, през септ. 1875, една, но съществена, част от него - тази, която дава право на екзарха и на владиците да събират редовни данъци както в своя полза, така и в полза на националните училища (Пак там).

[xiii] За Събора вж. у Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. С., 1989, гл. 1, § 1.

[xiv] Тъй като в него участват представители на всички български земи, има мнения , че Съборът дори е “единственото всебългарско Велико народно събрание” - вж. у Петков, П. Ст. Цит. съч., с. 56.

[xv] Необходими са някои допълнителни пояснения, когато се твърди, че Екзархията притежава пространствена определеност. Милетът по принцип е екстериториален и в съгласие с това, според всеки от двата проекта на Портата от 1868 (те са един от основните жалони в решаването на Църковния въпрос - вж. техния текст у Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 283-285), право на самоуправление получава не определена земя, а определено население - българите. В първата част на чл. 10 от Екзархийския ферман, обаче, са изброени поименно 15 епархии, 1 санджак и 1 каза, а във втората се казва, че, “ако православните жители на други места, всички или поне двете третини, поискат в духовните си работи да се подчиняват на Българската екзархия, и това откак се изпита, се потвърди и докаже, ще им се допрощава”. Макар във втората част да не се споменават имена, от водените дотогава преговори е добре известно, че става дума за Южна Тракия и Македония. Ако се нанесат на картата всички епархии, в които е приложен чл. 10, ще се получи обединената територия на Мизия (вкл. цяла Добруджа), Тракия и Македония. Така че, макар до известна степен условно и косвено, Ферманът очертава екзархийския окръг. Една от целите на схизмата от септ. 1872, благодарение на която Патриаршията запазва своите митрополити в него, е да се попречи той да бъде възприеман като единна територия. Ще стане по-ясно за какво е реч, ако приведем откъслек от статия под заглавие “Българският въпрос” с дата 10 февр. 1875 на в. “Phare du Bosphore”, франкоезичен орган на Патриаршията: “Екзархията, по смисъла на султанския ферман, с който бе учредена, е не само Църква, но и нация. Екзархът е начело на Св.Синод и на Българския национален съвет. ... да допуснем за момент, че Патриаршията бе признала Екзархията и да видим какви щяха да бъдат последствията от това. За да отстъпи част от властта си на главата на българската нация, Вселенската патриаршия трябваше точно да обозначи кръга, в който той ще изпълнява своята служба. Следователно, Високата порта би била длъжна сама, било въз основа на Фермана, било другояче, да очертае пределите на България. Ако османското правителство беше принудено несъзнателно да посочи географски граници на една България, която то никога не е признало, това щеше да бъде грамаден дипломатически успех… Но ето, че се изпречват овехтели църковни закони и мухлясали традиции и с обявяването на схизмата събарят този великолепен пясъчен замък. Няма географски граници, няма дипломатически триумф. И то точно в момента, когато смятаха, че имат тези скъпи граници, които нанасяха в неяснотата на духовните граници. … зад привидното простодушие на ръководителите на Великата църква се крие … достатъчно патриотизъм щото никога да не подкрепят хитрини, които са явно посегателство върху целостта на Османската империя.”- ЦДА, ф. 1318, оп. 1, ае. 3733, л. 203 (фотокопие).

Освен че патриаршеските митрополити със символичен брой привърженици остават в екзархийската територия, следва да се знае още, че там има и население от други милети - най-вече мюсюлмани, - които също нарушават нейната етническа хомогенност. Тъй като, обаче, в нея българите са мнозинство, Екзархията, която Портата с двата си проекта замисля като културно-национална (т.е. екстериториална) автономия, в значителна степен, по силата на чл. 10 от Фермана, придобива облик и на териториална автономия.

[xvi] Последно за Църковния въпрос вж. в История на българите. Т. 2. С., 2004, ч. 2, гл. 5.

[xvii] Според някои автори, след Освобождението 1878 и особено след обявяването на независимостта през 1908 Екзархията, тъй като нейната юрисдикция вече не се ограничава само в турските предели, става в някаква степен и субект на международното право - факт, който би могъл да се тълкува като увеличаване елементите на държавност в нейната природа. Ето какво, например, пише известният юрист проф. Г. П. Генов в предговора към: Секулов, И. Българската екзархия от гледището на международното право (С., 1934, с. 3): “Разбира се, международната персоналност на Екзархията не може да се сравнява с тая на Римската църква, която има правото на активна и пасивна легация и да сключва международни договори (конкордати) с другите държави, за защита на каноническата Църква и за покровителството на нейните членове в областта на религията в пределите на тия държави. Но все пак и Екзархията беше придобила своята международна персоналност…”

Самият И. Секулов смята (пак там, с. 9), че, тъй като всичко това е плод на Фермана, този акт е “типичен случай на фактическо законодателстване и управление от международен характер;” същият автор (Пак там, с. 7-8), обаче, определя Екзархията след Освобождението като “извъндържавно общество” от типа на различните международни организации със стопански, научен, духовен, класов, професионален и пр. характер.

[xviii] Сегиз-тогиз в сериозната българска книжнина срещаме и твърдения, различни от горното. Например: “Тъкмо поради същата причина [не е съвсем ясно каква причина се има предвид - б. И.Т.] сякаш не стои въпросът за смисъла на църковните борби. Просто, защото борбата била завършила с “успех” (но с цената на забравянето, че този “успех” е основание българската църква да бъде официално осъдена за филетизъм, което е достатъчно тежка простъпка в собствено християнски смисъл, а след това и с цената на чуденето, защо българската православна църква и до днес няма влияние върху живота на мнозинството българи).” - Димитров, Г. Да мислим ли Възраждането? (Паметник на Възраждането или камък в блатото на нашата национална историография). - В: Социологически проблеми, 2004, № 1-2, с. 316.

Впрочем, в този цитат най-странното не е, че неговият автор търси корените на днешните проблеми на БПЦ в Църковното движение и смята Екзархията за Пирова победа, а че безусловно възприема гледната точка на гърцизма (част от който са гръцките Църкви, обвинили Екзархията в това, на което те самите, особено най-важната от тях, Цариградската патриаршия, в никакъв случай не са чужди - филетизъм, тоест признаване на народностните различия в религията, сиреч национализъм). Гръцките църкви обявяват Екзархията за схизматична най-вече защото тя не иска да се откаже от българите в Тракия и Македония, които по силата на Екзархийския ферман имат правото, при доказано в плебисцит мнозинство от две трети, да се присъединят към нея (вж. тук по-горе, б. 15). И Българската екзархия, и нейният най-засегнат опонент, “Вселенската” патриаршия, в този случай се държат “филетистично” - Патриаршията би искала да задържи в своя диоцез въпросните българи, дори когато са мнозинство от две трети, с идея да ги погърчи (което, впрочем, после се и случва в Южна Македония), докато Екзархията иска да ги включи в своето ведомство за да запази и развие тяхната естествена самоличност - разбира се, и тя не би имала нищо против да побългари евентуалните, но значително по-малобройни, “гърци” (в кавички, защото става дума предимно за гърчеещи се власи, албанци и българи) от максимум една трета в Македония и Тракия. Когато, освен това, се говори за българската “простъпка”, която съборът от 1872 “осъдил”, следва да се държи сметка, че това не е общоправославен, още по-малко общохристиянски, форум. Дори само от формално-юридическа гледна точка решенията му са нищожни, доколкото Цариградската патриаршия, която е страна в Църковната разпра, там играе ролята и на неин съдник. Поради грубата му прогръцка тенденция, в него участие не взема нито една от негръцките православни Църкви, даже предстоятелят на една от гръцките (Йерусалимската), патриарх Кирил, не подписва Орос-а и затова веднага е свален от поста си. Църковният въпрос в основното си е сблъсък между два национални интереса - българския и гръцкия.

Когато един български професор твърди, че в случая гръцкият национален интерес, дори в малцинство от една трета, бил по-“християнски” от българския, пък бил той и в мнозинство от две трети, това надали може да означава друго, освен, че гръцката историйна пропаганда е много по-ефикасна от българската.

[xix] Следва да се уточни, че Каравелов е разочарован не толкова от Екзархията, борбата за която той най-активно следи и подкрепя, колкото от личността на първия екзарх, за когото се опасява, че ще превърне нововъзстановената Църква в копие на ретроградната Вселенска патриаршия.

[xx] За това вж. последно Божинов, Пл. Екзархията и политическите течения сред цариградските българи след Априлското въстание. - в: Българската църква през вековете. Съст. П. Петков. С. 2003.

[xxi] Вж. за това Тодев, Ил. Д-р Стоян Чомаков, ч. 1, с. 298-299.

[xxii] Когато се прави това твърдение, следва да се добавят някои пояснения. Макар че Екзархията фактически играе сепаратистка роля, дейците на Църковно-националния въпрос, с цел да спечелят благоразположението на Високата порта, което е conditio sine qua non за успех на начинанието, винаги настояват, че тяхната цел е не разрушаване, а реформиране и укрепване на Османската империя. В това отношение най-представителен е лозунгът, който през 1868 издига мирският водач на Църковната борба, д-р Стоян Чомаков, и под знака на който тази борба се увенчава с успех. Той гласи “Разнообразие в единството, свобода в порядъка”. С него се декларира готовност получилите отделна Църква българи да останат в състава на Империята, която би следвало да се реформира в либерално-демократичен дух, а населяващите я народи - да се “слеят” в единна “отоманска нация”, която, обаче, да е не нещо хомогенно, а един вид федерация от запазващи своята естествена самоличност нации. “Сливане в космополитните сфери на човешката дейност - пояснява д-р Чомаков, - в науката, търговията, индустрията, общите държавни интереси - но в същото време зачитане на националната самобитност във всичко онова, което й е присъщо и засяга нейната най-съкровена същност - религия, език, бит. Ето сливането, което бихме искали да се осъществи в много отношения между различните части на Империята и което смятаме, че може да се изрази със следната известна максима на един немски философ: Разнообразие в единството, свобода в порядъка.” - вж. Тодев, Ил. Д-р Стоян Чомаков, ч. 2, с. 421; срв. Пак там, ч. 1, с. 188, 279-280, 282, 475-477.

Османската империя, както е известно, не смогва да се преобразува в съответствие с този т.н. Отоманистичен проект, който не само е издигнат и подкрепен от Европа, но който би могъл - теоретически, ако не практически - да стане и начало, или поне фаза, в обединението на Стария континент. Във всеки случай, обаче, - и днес е особено важно това да се изтъква, - съществува пълно тъждество между начина, по който дейците по Църковния въпрос разбират Отоманистичния проект, и целите на европейската интеграция и то се демонстрира от факта, че първата част от техния лозунг (“Разнообразие в единството”), с леко променен акцент (“Единство в разнообразието”), е девиз на ЕС.

Естествен е и въпросът: Кой е цитираният немски философ, чието име д-р Чомаков не споменава? Вероятно става дума за Фридрих Фрьобел (Froebel, 1782-1852), изобретателя на детските градини. Тъй като у него въпросната фраза не се среща точно в този й вид, следва да се допусне, че тя е произведена от неговите текстове, където, с оглед възпитанието на детето, много често и в различни съчетания се говори за свобода и порядък, за разнообразие и единство - подобно, например, на формулата “Checks & Balances” (“Препятствия & Противотежести”), визираща конституционните средства (разделение на властите, конституционен съд, двукамарен парламент, президентско вето и президентски impeachment), с които се пречи, в името на свободата, на кой да е от основните клонове на държавното управление да получи абсолютни правомощия и чието съдържание е извлечено от текст на Т. Джеферсън (повлиян, в конкретния случай, от Монтескьо), но която за пръв път употребява известният политически анализатор от средата на Викторианската епоха Уолтър Баджът (Bagehot, 1826-1877).

Що се отнася до девиза на Европа (между другото, същото звучно словосъчетание е девиз и на Индонезия), вероятно не е излишно тук да се добави, че неговият автор е анонимен или по-скоро колективен. Той е избран с конкурс измежду над 2000 предложения от името на 80 х. европейски тийнейджъри, поканени през 1999-2000 да измислят формула, която най-добре да отразява смисъла на проекта за европейска интеграция. След съответното журиране, девизът е прокламиран от Европейската асамблея на 9 май 2000 - 50-ия рожден ден на ЕС. Идеята за девиз на Европа и за начина, по който той да се подбере, е на журналист от френския вестник “Ouest-France” - Патрик Ла Прери (La Prairie).

[xxiii] Срв. Косев, К., Ст. Дойнов. Възкресението на България през 1878 г. С., 1999, с. 402.

[xxiv] Проблемът като че ли най-безкомпромисно е регистриран у социолозите: “…представата за живота и обществото, получавана от историята, е житейски неправдоподобна и нерелевантна. Никъде в изучаваната история няма място за рационалност; национално престижното е ирационално. Очаква се обаче от усвоилия успешно уроците на историята да бъде днес хем ирационален патриот, хем отговорен гражданин. Нормално е обикновеният човек да откаже да се подчинява на шизофренните очаквания на институционалната социализационна програма. Обучението по национална история, чието масивно присъствие в учебния план се оправдава именно от възложените му възпитателни функции, постига като траен ефект масовото убеждение, че животът има два пласта - един официален, който е “висок” и фалшив, но има и друг, който е “нисък”, обаче истински. А след това започва голямото чудене, защо е толкова популярна сред младите днес рап-културата. Или чудене пред масовото и промислено напускане на страната.

Не казвам, че училищното образование по национална история е единствена или основна причина за ниската политическа култура на съвременните български граждани. Твърдя обаче, че досегашното историческо образование в най-добрия случай е нерелевантно и разбираемо неефективно. Досегашното образование е в най-добрия случай безполезно (а добрите случай като правило са рядко срещани). Няма никакъв смисъл то да бъде възпроизвеждано. Има смисъл от нова представа за историята, в която са действали реални хора в сложни обстоятелства; обстоятелства, в които, ако не те, поне съвременният здрав разум може да се ориентира. Така обучението по история ще е школуване на разума, а не фалшива екзалтация (и съответно - инструмент за отчуждаване от националната история и от училището).” - Димитров, Г. Цит. съч., с. 325-326.