|
Въпреки изминалите 130 години, Априлското въстание си остава
най-автентичният порив на модерния българин към достопаметни
дела, към история. Всепроникващ и незаличим, неговият опияняващ
и в същото време болезнен привкус според мен се дължи на
специфична комбинация от социално-класови и
социално-психологически променливи.
От
социалните елементи, които са на сцената през националното
Възраждане, най-важна, по дефиниция, би следвало да бъде
буржоазията. В конкретните условия обаче това не е съвсем така.
Българската възрожденска буржоазия възниква сравнително късно,
тя остава относително малобройна и лишена от по-значителни
капитали. Изпитваща несгодите на Ориента и чувстваща се ощетена
и унизена от неравноправното положение на своя народ, тя води
църковната разпра и модернизацията на националната култура.
Но
във въоръжените борби за възстановяване на българската държава
нейната дейност не е на висотата на историческите изисквания.
Причините за това не са само в нейната слабост, но и в неверието
в собствените сили, в липсата на достатъчно авторитет пред
народа, във връзката й с Османската империя, в нежеланието да се
правят материални и човешки жертви за начинания с несигурен
успех. През 1870-те години Каравелов, например, неведнъж
настоява, че по-първите люде в българското общество са
“сиромашки изедници и турски подлизурки”. Точно такъв
негативен смисъл много често се влага в званието “чорбаджия”
(макар понякога неговата употреба да напомня английското
“сър”), с което те са известни и тогава, и днес.
И
наистина, възрожденската имотна класа се създава не за сметка на
чужди, а на собствения народ, не преди столетия, а преди години.
Бедните се усещат скачен с имущите съд, благодарение на което се
създава не мистично общонационално единение, а само възможност
за тяхната експлоатация. Разбира се, това усещане се дължи до
голяма степен на силните инстинкти за равенство и справедливост
сред народа. Но така или иначе, социалното недоволство,
талантлив израз на което дава Ботев, е реалност със силно
въздействие върху обществения живот, доказателство за което,
например, са ожесточените борби между “Стари” и
“Млади” във Влашко.
Също така, българската буржоазия печели от обширните имперски
пазари. Поради всичко това тя изпитва повече страх и колебание,
отколкото решителност и готовност за жертви пред възможността за
откъсване от Турция. По-активно и по-масово тя участва във
“Филики етериа” и в “Гръцката завера”, а също и в
руско-турските войни, отколкото в БРЦК и в Априлското въстание.
Ограничените по време и обхват бойни начинания на “Старите”
през 1867-68 пък разкриват преди всичко липса на мащабност и
страх от самостойност.
Дребната буржоазия - особено в града, но и в селото - също е
необикновено активна в църковната борба и в просветното
движение. Но, най-вече след Кримската война, и селяните, и
занаятчиите направо благоденстват - разбира се, според
тогавашните стандарти. Подобрението на тяхното материално
положение расте по-бързо от техните претенции. Състояща се от
трезви, пресметливи, необичащи риска и, общо взето доволни,
хора, дребната - а още повече и средната - буржоазия също не е
масова в революционните борби.
Не
е така с пролетаризираните - впрочем, немногобройни - групи и с
интелигенцията. Маргиналите, разбира се, винаги са готови да се
бият и не е учудващо тяхното наистина широко участие в
революционните начинания.
По-различен е въпросът с интелигенцията. Тя е формирана главно в
чужбина и за нея турското владичество е отвратителен позор. По
примера най-вече на Русия и нашата възрожденска интелигенция се
чувства длъжна на всяка цена да промени обществото. Воля за
борба, воля за саможертва, воля за по-добро - и то на всяка
цена, и то безкористно, и то в името на обществото: това е
най-характерното в нея.
Освен всичко, за нея под турско просто няма достатъчно хляб. Тя
трябва да се задоволява изключително с учителство сред
одухотворен, но не ценящ културата народ, който е склонен да
плаща повече на говедаря, отколкото на даскала. Своето
пренебрежение към онова, което би могла да му каже
интелигенцията, българинът облича дори в поговорка: “Акъл не
ща, пари ми дай”. Лишен от истинска възможност за голямо
духовно творчество, за възрожденския интелигент, след като
прекипят бурите на младостта, остава само окаяната вегетация.
Единственият изход за него е борбата (която може да замести
творчеството, а и сама да бъде творчество) за собствена държава,
която държава би могла да бъде меценат или плодоносно поле за
обществено-политическа изява. За интелигенцията, прочее,
премахването на турската власт е въпрос на живот и смърт.
В
резултат, революционното движение е преди всичко нейно дело. От
друга страна, в най-крупната въоръжена проява - Априлското
въстание - най-масово участват селяните. Но това не се дължи на
някакъв непреодолим техен обществен или материален антагонизъм
със съществуващия порядък. Просто, в условията на Източната
криза от 1875-78 душата на българския селянин се оказва
най-податлива на революционна обработка. Тя е омагьосана от
харизмата на личности като Бенковски, в неговото подсъзнание,
моделирано най-вече от подвига на Христос на Голгота, нечувани
преди слова като Свобода или смърт! получават силата на
категоричен императив и издигат неговия дух до шеметни висоти.
Освен това, Гюргевските апостоли си служат както с могъщия мит
за “Дядо Иван”, така и с нравещата се на колебливите
умове нумерология.
Пред българския селянин - там, където бунтовническата агитация е
направена както трябва,- през пролетта на 1876 интелигенцията не
оставя никакъв друг изход освен бунт. Много елементарно би било
да наречем това ефикасна, но безогледна демагогия. Всъщност,
само тогава, може би, българският селянин смогва, благодарение
на революционното “слово”, истински, с неустоима
императивност, да почувства, че “не само с хляб човек живее…”
Въстаналите селяни са готови за подвиг, но нямат нито военна
подготовка, нито надеждно оръжие, нито добри командири и затова
повечето от тях са принудени да умрат не като юнаци, а като
мъченици.
Давайки възможност да се проследи практическият резултат на едно
екстремно послание, Априлското въстание ясно свидетелства за
голямата роля на манталитета, който е един от важните параметри
на “дългосрочния период”.
Възрожденските революционери полагат много усилия за да научат
“българина да мре за отечеството си”. Според тях само
така може да се възстанови българската държава и да се спечели
уважението на останалия свят. За свой лозунг те издигат
алтернативата “Свобода или смърт!” Вдъхновени стихове в
такъв смисъл написва Ботев, чието послание е още по-радикално
(“Свобода и смърт!”) и за който не вярата в Христос, а
смъртта в бой за свобода е залог за вечен живот.
Тъкмо Априлското въстание става пробен камък за ефекта от тези
внушения. Някои, като Кочо Чистеменски в Перущица и като самия
Ботев в Балкана, успяват не само на думи, но и на дело да
превъзмогнат традиционната нагласа към насилствената смърт.
Повечето от онези, обаче, които през 1876 вдигат оръжие в името
на българската свобода и на които им е писано да умрат, го
правят като християнски мъченици, т.е. по традиционен начин -
без да прибягват към самоубийство и без да се борят до смърт, а
повече следвайки модела, по който сам Спасителят отива на
кръста. Приблизително по същия начин смъртта вече бе срещнал и
най-таченият от корифеите на българското национал-революционно
движение, В. Левски. Поради това може да се твърди, че
възрожденското национал-революционно движение, и особено
неговата най-представителна проява, Априлското въстание, се
развива между полюсите на борбата и мъченичеството, т.е., че
внушенията от страна на елита само отчасти са се превърнали в
“колективно безсъзнателно”.
По
този начин Априлското въстание се разкрива пред нас и като
нехомогенна смес от “бавното време” на българския селянин
и “бързото, експлозивно, събитийно време”, от което има
нужда интелигенцията.
Без успешната почти само сред селяните и стопроцентово
волунтаристична пропаганда на Гюргевските апостоли не би имало
Априлско въстание. Без мъченическия подвиг на априлските селяни
пък не би имало българския холокауст, с който бе платено
възстановяването на националната държавност. От друга страна
обаче, тези дивиденти за България от Априлското въстание извлича
тъкмо буржоазията в лицето на “Старите” чрез
пратеничеството Балабанов-Цанков.
Прочее, в пълния си формат Априлското въстание е съчетание на
противоположни екстремуми - небивал масов подем и
максималистични очаквания, жесток погром и огромно
кръвопролитие, едва ли не чудесно, фиксирано в Санстефанския
мир, избавление-победа. В тази триада е стаена изключителна
мистична мощ и тя, струва ми се, е обяснението за неумиращия
интерес към станалото през “Страшната пролет на 1876”. За
всички, които милеят за България, секвенцията от крайни обрати
става свидетелство за тавматургичните свойства на патриотичната
вяра. Така споменът за Априлското въстание се превръща в нещо
като Български Великден, чието съпреживяване носи болка и страх,
но и пречистване и нова надежда за всеки българин - и затова
изглежда толкова задължително, колкото е задължително за
християнина ежегодното вживяване в Цветница, Разпети петък и
Възкресение Христово.
Впрочем, тук е потребен обяснителен екскурс. “Великденската”
метафора е едва ли не запазена марка на проф. Т. Жечев за
обозначаване на Църковния въпрос, благодарение на наистина
хубавата му книга“Българският Великден или страстите
български”. Чрез Църковния въпрос българите наистина
възкръсват като отделна нация, но там няма страсти в библейския
смисъл на думата - тоест, страдание и кръв. Вярно е, че падат
една-две жертви и неколцина владици за известно време са пратени
на заточение, а провъзгласяването на българската църковна
независимост е замислено във “великденски” стил -
например, неслучайно става на 3 апр. 1860 (Великден). Но тези
сходства са повече външни. Инак, Църковният въпрос е комбинация
от чартизъм и лобизъм плюс гражданско неподчинение (неплащане на
църковни данъци), от трезвост и пресметливост, от постоянство и
търпение. Там няма почти никакви ексцеси. Затова
“великденската” метафора много повече приляга на Априлското
въстание, чрез което българите възкръсват за пълноценен
държавно-политически живот и което, бидейки една от най-големите
хуманитарни трагедии на 19 век, ненапразно е известно и като
“Българските ужаси”. Прочее, ако Църковният въпрос е пример
за необикновено успешен благоразумен патриотизъм, то Априлското
въстание е урок по ирационална - но и “ефективна”! -
патриотична вяра.
Най-сетне, Априлското въстание изпъква и като рядко успешен
случай на инак трудното в българските условия сътрудничество на
основните обществени класи и прослойки - селяни, буржоазия и
интелигенция. Т.е., Априлското въстание е общонародно; но не в
смисъл, че в него участват всички български селища, от
най-малкото до най-голямото, или всички българи, от първия до
последния, а защото то съчетава усилия на активната част
от всички социални категории - от “всякоя възраст, класа,
пол, занятие…” То несъмнено е израз на онова, което Русо
нарича “la volonté générale”.
Наистина, въстанието не ангажира целия възрожденски
идейно-политическият спектър. Извън остава една-единствена,
макар и немаловажна, формация - самостоятелният национал-интегралистки
еволюционизъм на д-р Стоян Чомаков. В съгласие с твърдата си
привързаност към мирните средства за обществен напредък,
“генералът на Черковниците” погрешно преценява, че
статуквото ще оцелее и затова осъжда официално бунта, надявайки
се, че в замяна извоюваната от него тъкмо по този начин десет
години преди това българска културно-национална автономия ще
може да се укрепи, разшири и задълбочи. Сега, обаче, чартистко-лобистката
тактика, с която се решава Църковния въпрос, търпи фиаско. Но
сам Чомаков е пленен от Санстефанския мир и затова най-дейно се
включва в изграждането на Третата българска държава. Така, макар
и с известно закъснение, Априлското въстание добива качество на
общонародност и в партийно-политически план.
Проф. Илия Тодев
.
|