МИБ – ПЕРИПЕТИИ И ПЕРСПЕКТИВИ
Дами и господа,
Аз ще говоря не толкова за том ІХ, колкото за контекста, който ми се ще той да си отвоюва. Затова ще започна по-отдалеч, опитвайки се да представя в критичен порядък идеята за МИБ.
Някои се изненадват, като чуят, че това издание нито е изоставено, нито е приключено. Всъщност, то в известен смисъл е живата визитка на ИИИ. Ако се върнем към началото преди 33 години и разгърнем том І, ще видим, че МИБ си поставя 4 главни задачи:
Няма да коментирам първите две задачи. За всеки професионалист е ясно, че идеологическите изисквания се изпълняваха доста формално и много често фактологията опровергаваше догмите, които без никакво колебание бяха изхвърлени след края на Студената война. Възпитателната цел се разбираше главно като култивиране на един малко старомоден патриотизъм, който и днес оцелява в компромис с императивите на новата геополитическа ситуация.
Повече внимание искам тук да отделя на другите две задачи, които имат значително по-голяма и по-трайна роля в проекта „МИБ”. В това внушително за българските условия начинание колективността и целостността като че ли винаги са се схващали в статичния си вариант – т.е. като напасване резултатите от конкретните проучвания на широк кръг историци в една обща конструкция. Това придава мозаечност на изложението и зачита различните авторски приноси. Липсата на монолитност, която обикновено се смята за върховна ценност на едно изложение, се компенсира от възможността за отстраняване, смяна и добавяне на модули. При такава постановка на проблема за приемственост и обновление на знанието може да се осигури висока трайност, дори непреходност, на някои текстове, което пък е в състояние да излекува смазаното от релативистична реторика самочувствие на историка и да вдигне рейтинга на неговия древен, труден и неблагодарен занаят. Друго голямо достойнство на мозаечното обобщение е, че при него между изворите и потребителя на историческото знание има само един посредник. Най-сетне – това е хубава възможност за „малките историци” (т.е. историците, които разработват в дълбочина относително неголеми проблеми) да кажат своята дума в „големия разказ”.
Прочее, концепцията „МИБ” означава „Не на всезнайковщината - професионализъм на всяка цена!”
Т. ІХ запазва този подход и затова виждаме, че неговият авторски колектив наброява повече от 20 души. Обединяването усилията на толкова много учени в общо начинание е само по себе си успех. Струва ми се, обаче, че том ІХ ще бъде запомнен по други причини. Защото може би той съвпада с настъпването на нови времена за историята – не само в България, но и в световен план.
Като цяло, МИБ отразява три периода в развитието на българските представи за това какво трябва да бъде знанието за миналото. Единият – това са 1980-те години (и по-точно годините 1979-1991). Тогава излизат първите седем тома – те са монументални и звучат тържествено и респектиращо. Историята е необходима, авторитетна и харесвана учителка.
Вторият период – това са следващите почти 20 години. На мода излиза митоборчеството. Сега историята се схваща като оковите на „големия разказ”, който трябва да бъде подложен на безмилостна деконструкция. Въпреки това идеята за многотомна история остава жива – нещо, което се демонстрира от том VІІІ, появил се през 1998.
Може би, когато след време ще се пише „Многотомната история на българската историческа наука”, виждащият сега бял свят т. ІХ ще бъде сочен за маркер на нова повратна точка. Защото вече за никой не е тайна, че борбата срещу един истински или мним български мит обикновено става от позициите на друг, като правило небългарски или дори антибългарски, мит. Глобалната джунгла гъмжи от небезкористни прочити на миналото и може би все повече ще ни се налага да мислим историята като убежище. И вероятно няма да звучи неуместно перифразата „Моята история е моята крепост!”
В предговора редакторите скромно отбелязват, че изданието се съобразява с историографския плурализъм и отразява моментното състояние на научно-историческите изследвания върху разглеждания период, без претенция за изчерпателност или окончателност в становища и оценки.
Какво обаче трябва да бъде нашето историописно мноообразие? Инертно, самоцелно и аморфно? Или предпоставка за престижна интелектуална надпревара? Том ІХ не иска да бъде „голям разказ” – означава ли това, че той не иска да бъде „главен разказ”?
В светлината на този въпрос веднага ще стане ясно, че посветен на годините 1918-1944 том с формат четвъртина в 900 луксозни и богато илюстрирани страници трудно ще остане необезпокояван. Дори да иска да бъде максимално безобиден, той ще трябва да отстоява позиция. Не е достатъчно да има и академичен прочит – ще трябва да се знае и кое е неговото място в класацията. Защото става дума не просто и не само за зрелище, а за базисна потребност на човешката природа – ненапразно този месец, например, всяка вечер висим пред телевизорите в очакване на еврошампиона по футбол. Не мога да кажа дали том ІХ ще бъде шампион. Искам обаче да се надявам, че с него ще започне нов шампионат, който да покаже кой кой е сред бродещите из останките от българското минало.
Прочее, може би предстои нов дебат за историята. И един от участниците в него най-вероятно ще се наложи да бъде многотомността с нейната идея за цялостен колективен труд за българското минало, представлявана най-вече от ИИИ при БАН.
Затова – на добър час, том ІХ!